"Разказите на Емил са един своеобразен портрет не само на наистина силните от градската прослойка, защото сред героите му има и лузъри, а като цяло на българския градски човек от новото време, в което има правила, но никой не ги спазва и всеки е взел правомощията за самоопределянето си в своите ръце. Епохата на свръхчовека с няколко телефона в ръцете, банкови карти в джобовете и безкраен копнеж за всякакви емоции и наслади, при отсъствие на държава. Ницше така си е представял съвършената държава, където: всички пият отрова – и добрите, и лошите; държава, където всички губят себе си – и добрите, и лошите; държава, където бавното самоубийство на всички носи името „живот“. Предполагам, че би се влюбил в днешна България, така добре описана от автора.

 

Независимо от това, тук няма социална, психологическа или каквато и да била критика. Дори напротив, Емил сякаш симпатизира на своите герои и оправдава техните решения, дори когато изглеждат незаконни, защото ос-

новно право на божественото е да гради правила и закони, а не да се съобразява с такива. Повечето от персонажите му успяват да възстановят реда, такъв какъвто го желаят, просто защото го могат. (...)

​

Класическо правило за всяка интересна история е добрият край. Всеки един от „Боговете на града“ е именно такъв, функционира с техниката, характерна за вицовете – ударно, неочаквано и непредвидимо. Както се казва – нищо не е случайно. Емил обожава да разказва вицове. Знае сигурно стотици, ако не и хиляди. И ги разказва така, както разказва своите истории – живо и паметно.

 

Това е книга, за която ще се говори. Защото е интелигентно написана, провокативна, четивна и най-вече – добра.

Дяволски добра.

​

Роман Хаджикосев