На следващия ден се събудих с лека тежест в стомаха, която може би се дължеше на лекото вълнение през нощта или (по-вероятно) на трите крем-брюлета, с които бях се почерпил предишната вечер. Ели вече пиеше кафе на терасата на каютата. За разлика от предишния ден в Дънедин, времето беше просто перфектно и отвъд пробляскващите от слънцето вълни на около километър от кораба се виждаше следващата ни спирка Акароа. Честно казано, не знаех какво можехме да очакваме от това малко населено място на западния бряг на южния новозеландски остров. Мога обаче да ви спестя напрежението и ще ви кажа предварително: Акароа е едно от най-хубавите места на земята. Казвам това и с пълното съзнание, че конкуренцията на дестинации като остров Скай, Дванайсетте апостола или залива Амалфи е много силна.

            Тъй като пристанището на Акароа е плитко за дълбокогазещите океански кораби, отидохме до него с големите спасителни лодки на Златната принцеса. Те събират стотина души и са боядисани в сигнално оранжево. Тези лодки са и идеално място за запознанство с други пътници, защото сте натъпкани заедно на пейките и разговорите се случват естествено. Проблемът е единствено, че мощните мотори вдигат много шум и е трудно да чуеш думите на другите, ако не са непосредствено до теб. На малкият пристан на Акароа ни посрещна типичната новозеландска добра организация и много фирми, които организират екскурзии. Общо взето имахме няколко избора: да отидем до Крайстчърч, който е на стотина километра оттам, да отидем на обиколка с лодка на залива или да отидем с кола из хълмовете наоколо. Не бяхме убедени, че ни се гледат градски пейзажи или пък че ни се пътува пак по вода, затова се спряхме на варианта с колата. Бяхме късметлии, защото за тази екскурзия бяха останали точно четири места. Ухилен новозеландец на средна възраст ни настани в нов ван Форд. Както гордо спомена той, посочвайки километража, ванът беше наистина съвсем нов. Явно беше работил упорито, за да спести пари и да си го купи. Запали двигателя и тръгнахме.

            Първо преминахме през крайбрежната улица на Акароа, която минава по протежението на залива. Той е пълен с красиви лодки и яхти, които се поклащаха върху изумруденосинята вода. Акароа на маорски означава „дълго пристанище“ и това име е наистина много точно. Къщите на първа линия са много стилни и очевидно принадлежаха на богати хора. Скоро обаче излязохме от градчето и започнахме бавно да се катерим по виещия се път нагоре към хълмовете, обграждащи залива. С всеки изминал метър нагоре гледките ставаха все по-главозамайващи. Повечето време виждахме вътрешната страна на пътя, гледаща към плавно нагънати хълмове, покрити с кадифе от фина трева. От време на време обаче идваха отсечки с изглед към морето и тогава посягахме към фотоапаратите като каубой към револвера си, за да снимаме отвисоко залива. Накрая стигнахме до кръстовище, от което единият път поемаше към Крайстчърч. Ние обаче тръгнахме по другия и спряхме в заведението “The Hilltop Tavern”, разположено на самия връх на хълма. Заведението е някаква смесица от кръчма и артистично кафе, явно зависи по кое време на деня го посещава човек. Взехме си по едно капучино и трябва да призная, че ми се стори една от най-хубавите напитки през живота ми.Изпихме го навън, където духаше леко прохладен бриз. От върха погледът достига в протежение на поне петнайсетина километра, като обхваща самото градче, пристанището пред него със закотвената в него Златна принцеса, както и околните полуострови. Усещането е, че това е светът, какъвто трябва да бъде: спокоен, хармоничен, красив. Бих препоръчал тази гледка пред всякакви дзен терапии и йоги. Като бонус и потвърждение за единението на човека и природата на оградата пред самото заведение беше паркирала едра овца. Не знам защо реших, че е мъжкар и го нарекох я за себе си Гошо, за да имам как да се обръщам към него. Та Гошо кротко хрупаше тревица и дадени му от туристите трохи, загледан в безименна точка в далечината. По хълма надолу имаше доста такива овци, общо в Нова Зеландия се наброяват над 60 милиона от тях, което прави съотношението овце/хора 15:1. Гошо обаче е специален. Той е постигнал нирваната и не му пука за дреболии като дневната прехрана. И да му е било приятно от туристическото внимание, не го показа с нищо. Не овца, а желязо!

              Наснимахме на воля пейзажа с и без Гошо и се спуснахме обратно по другата страна на хълма. Там се отбихме до фабрика за млечни продукти, която беше по принцип интересна, но май по-скоро беше спирка за продажба на някой и друг килограм сирене. Ние с Ели решихме да пропуснем доста миризливото изложение на продукти и се разходихме наоколо. Разливащата се вода е образувала заблатени зони, в които има много интересни птици и растения. Все пак ни беше страх да не се окаляме или да не затънем в някой коловоз, затова се върнахме обратно. До вана ни чакаше екскурзовода, който говореше с човек на поне 80 години, който се оказа негов баща. Въпреки възрастта си мъжът изглеждаше в отлична форма и каза, че продължава да работи във фабриката, а помага и на сина си в туристическия бизнес. После разбрахме, че това съвсем не е изключение и че много хора в Нова Зеландия продължават да са много активни до доста напреднала възраст. 

              С това кратката ни обиколка приключи и шофьорът ни остави до църквата на градчето. Беше събота и имаше пазар с много интересни щандове. После поехме обратно покрай залива. Пътят беше обграден с великолепни бутици и антикварни магазини. От един магазин за керамика си купих, разбира се, ръчно направена фигурка на овца, а от друг леко изчанчено дървено киви. Влязохме и в антиквариат, от който взехме много интересен шал. Продължихме покрай плажа, на който водата беше изхвърлила всевъзможни миди и раковини, каквито човек може да види само в Южното полукълбо. Ели много си пада по събирането им, затова им отделихме необходимото внимание. После се върнахме на пътя и установихме, че в Акароа има дори и музей на града, при това много приличен. Влязохме в него и установихме защо околният пейзаж няма онова типично англосаксонско излъчване. По времето, когато Британската империя още леко се чудила каква точно политика да предприеме спрямо Нова Зеландия, французите също изпратили заселници, които през 1840 година основали именно Акароа. Затова и много от улиците тук имат френски имена. Британците, разбира се, не реагирали много положително на тази френска инвазия и няколко десетилетие имало известно напрежение, докато накрая французите разбрали, че няма начин как да се установят постоянно и се отказали от претенциите си, а останалите там заселници били асимилирани. Останало е само онова “je ne sais quoi”, което дава неповторимия дух на Акароа. През XIX и XX век основния поминък бил китоловството. И до ден-днешен се случва някой кит да се окажа заклещен в плитчините при отлива. По договорът за заселване такъв кит принадлежи на маорите и те се възползват от него за мас и китова кост.

              Бяхма вече гладни и, имайки предвид, че сме в пристанище, се насочихме към най-доброто местно заведение за fish and chips на име Murphy’s. Опашката беше солидна, но пък служителите работеха много ефективно и раздаваха номерца. В Murphy’s няма глезотии като обслужване на маса, салфетки и сребърни прибори. Всъщност няма никакви прибори. Срещу честно спечелените си пари получаваш солидна порция великолепна риба по твой избор (ние взехме барамунди) и още по-гигантски куп пържени картофи. Взимаш плячката и, ако има място, сядаш на дървените пейки отвън. Това е. Неведоми са пътищата към нирваната, както би ви казал Гошо.
След като се натъпкахме до козирката с въпросните продукти, продължихме разходката си из градчето. По улиците човек може да види много интересни каравани, ретро автомобили и мотоциклети. За съжаление нямаше безплатен безжичен интернет, който да ползваме, но накрая му намерихме колая. Спасението се оказа в местната библиотека, която ви дава достъп до безжичен интернет, но за целта трябва да седнете точно пред нея. Поради това малкото площадче изглеждаше като селска седянка. Помислих си, че навярно сме странна гледка, забили носове да научим банални неща от социалните мрежи, докато около нас е тази красота. Но това, изглежда, е неизбежно. Нуждата за свързаност е станала не по-малка от тази за храна или вода.

                Беше време да се замисляме за връщане към пристана, но нямаше начин да се приберем, без да сме намерили сладолед. Пообиколихме, разпитахме и старанието ни беше възнаградено с порция великолепен новозеландски сладолед. Трябва да кажа, че в това отношение островитяните определено водят пред австралийските си братовчеди. Сладоледите им са много по-вкусни и с по-интересни натурални плодови аромати. Докато лодката ни връщаше с пърпорене през залива, си мислех, че ако можех да си го позволя, с удоволствие бих се пенсионирал в Акароа, сред тази мирна красота, вкусна храна и симпатични хора. Вечерта обаче прочетох местния вестник, който бях взел през деня на сушата, и разбрах, че това са напразни мечти. Явно тук ти трябват няколко милиона, за да помислиш за каквато и да била собственост, а и цената на живота не е никак ниска. Остава утешението, че все пак можеш да снимаш на воля, и то безплатно.