Жега в Бангкок

               Когато стана ясно, че ще се ходи до Китай, започнах да кроя планове как да оптимизирам пътуването така, че да видим максимално много страни и култури. От университета одобриха междинна спирка за няколко дни на връщане, стига да не оскъпява прекалено много билета. Започнах да отмятам възможните междинни дестинации: Дубай – там сме били неколкократно, Делхи – няма практични връзки, Куала Лумпур – твърде голямо отклонение на юг. Накрая се оказа,че има великолепен директен полет от Бангкок до Виена и това реши нещата. По принцип смятахме да ходим до Тайланд поне за седмица за почивка, но решихме, че на първо време можем да направим „разузнаване с бой“ и да отделим 4 дни на Бангкок.

               От Шанхай летяхме с тайландската национална авиолиния Thai Airways, за която бях чувал много хубави неща. И те се оказаха истина – перфектно обслужване, предостатъчно място за краката и чудесна тайландска манджа. С една дума – класа. Добре започваме, казах си, тия хора са изучили занаята на туризма. На летището в Бангкок обаче ни очакваше истински, неподправен азиатски хаос. Както и в Камбоджа, и тук ни трябваха визи. Едната опция беше да извадим виза от Шанхай, но това ми се видя прекалено сложно. Другата беше да си извадим виза на летището. В България битува мнението, че в Тайланд не издават визи за българи на летището, но уебсайтът на тайландското министерство на външните работи показваше, че е възможно. За всеки случай питахме и в тайландския консулат в Шанхай и оттам потвърдиха,че може. Явно в България някои фирмички разпространяват тези слухове, за да взимат такси при изваждането на визи (защо ли не ме изненадва...)

              Та кацнахме на самото летище и тръгнахме да търсим надписи за гишето, където се издават визи. Такъв надпис, естествено, не намерихме, затова се насочихме към надписът „Изход“, логично предполагайки, че визите трябва да се издават там. Завихме наляво и видяхме опашка, на която краят не и се виждаше. След петчасовият полет ми се пишкаше като на пес в средата на Сахара. Ели заяви,че има същата физиологическа нужда. Да,ама тоалетна наблизо няма. След кратък спор Ели надделя и решихме да изчакаме за тоалетната, след като излезем. Наредихме се чинно между австралийци по къси гащи и ризи в цвят каки и един руснак, облечен в пълна камуфлажна униформа. За по-достоверно този рейнджър стискаше в ръката си огромна бутилка водка във формата на автомат „Калашников“. Опашката се движеше със скоростта на астматична костенурка и след половин час стискане срещу прогрес от двайсетина метра реших, че повече така не може. Оставих Ели и да чака и се гмурнах срещу течението на опашката. Намерих тоалетна на петдесетина метра и, излизайки от нея, с ужас видях надпис „входящи визи“ сочещ в точно обратна посока на опашката. Уведомих Ели за недоразумението и отидохме в указаната посока. Оказа се, че процедурата за визите е измислена с типичната ориенталска жестокост. Първо попълнихме един наръч документи и отидохме да чакаме на една по-малка опашка. Стигнахме до чиновника, той погледна документите и попита „А къде е снимката на господина?“ Пребледнях и на подскоци се върнах до гишето за попълване на бланки, където снимката ми си лежеше кротко, изпаднала от документите. Запъхтян се върнах при Ели в челото на опашката, а чиновникът каза „Платете 1000 бата на човек,моля!“ Извадих долари, а оня започна да клати глава. „Аааа не, тук приемаме само тайландски батове! Идете да смените в банката!“ Пак се вживях в ролята на кенгуру и отидох до банката и обратно. Така след близо два часа висене най-после успяхме да влезем в Кралство Тайланд.

             Тук трябва да отбележа, че Тайланд е единствената посетена от мен страна, за която думата „кралство“ е валидна на сто процента. Тук кралят е истински Бог. Всички хора, с които говорихме, изпитват истинско, неподправено преклонение към Негово Величество. Навсякъде има окичени с цветя негови портрети, както и такива на кралицата и на престолонаследника. Видяхме ги в магазини,в офиси и в хотела ни. В Тайланд е в сила и един от най-силните закони за „лесе мажесте“, или обида на величеството. Докато бяхме в Бангкок си купувахме местните вестници на английски и прочетохме, че местен работник във фабрика си позволил да се присмива на пудела на краля в Интернет форум. Как смее! Веднага го арестували и сега го чакат до девет години в недотам гостоприемните тайландски затвори. Тайландската политика също е под силното влияние на краля. По принцип тайландските политици имат,сходно на българските им колеги,навикът да покрадват в индустриални размери. На всеки четири-пет години на военните им писва, правят преврат и почтително питат кралят дали може. Той великодушно разрешава. Военните управляват известно време, организират нови избори и на власт идват нови политици, които пак почват да крадат и така всичко се повтаря отново и отново. Истинско перпетуум мобиле, от което обаче никой не изглежда особено нещастен. Наистина от време на време в Бангкок започват спонтанни протести, но изглежда мнозинството хора не ги подкрепят, защото туризмът страда и се нарушава кармичният световен ред.