Едно нещо трябва да се признае на круизните линии – колкото са ефикасни в това да ти вземат парите, дваж повече ги бива в това да се отърват от теб. Само за половин час успяха да ни връчат ваучъри за намаления в бъдещи пътувания, да ни накарат да попълним въпросник дали сме доволни, да ни пренесат багажа в зала на пристанището и да ни изстрелят навън с едно „Бон воаяж, очакваме ви отново!“ Така в 9:30 сутринта се озовахме на кея в Окланд с куфарите до нас. С типичната новозеландска ефективност ни натовариха в голям микробус, чийто шофьор леко се намръщи, когато чу адреса на хотела. Скоро разбрахме защо. По случай завършването на пътуването бях взех петзвезден хотел, който се оказа на хвърлей място от пристанището. Гранд Милениум бе  наистина приятно място, с големи стаи, отлично месторазположение в центъра и обилна закуска. Освен това получихме безплатен достъп до премиум стаи, в които можете винаги да хапнете и пийнете, гледайки Окланд отвисоко. Само дето точно до хотела строяха висока сграда, от която се носеше здраво тряскане и боботене. За щастие обаче това спря след пет часа следобяд.

            Оставихме багажа в стаята и се насочихме да изследваме новозеладската столица. Градът всъщност не е много голям и има доста странно

разположение като основната част е ориентирана към океана, а над нея започват хълмове с доста солидни пропасти между тях. Тръгвайки  нагоре от кея, навлизате в централната градска част, където е и най-интересната улица Queen Street. Тя е пълна с магазини, бутици, ресторанти, кина и бюра за обмяна на валута, заради което малко ми напомни на софийската  Витошка. Улиците около нея са доста приятни и пълни с хубави кафенета и галерии, но са и доста тесни и трудни за ходене. Наблизо е и високата кула Sky Tower към която, естествено, веднага се запътихме. Може би си спомняте, че високите сгради действат като магнит на Ели. На мен малко ми се вие свят от височини, но не мога да ѝ откажа това малко удоволствие, затова платихме чинно таксата и излетяхме с асансьора до върха на третата за пътуването ни кула. Като височина и външност Sky Tower е много подобна на кулата в Мелбърн, но от нея човек може да скочи и с бънджи – екстра, която австралийците не предлагаха. Ели доста се поколеба дали да не се пробва, но накрая се отказа защото, както тя грижовно заяви, „притеснявам се как ще се оправиш, ако нещо се случи с мен...“ Самата кула предлага наистина приятен изглед към залива и града около него. Всъщност би бил приятен, ако не бяха стотината крещящи китайски туристи наоколо. Един от тях викаше толкова силно, все едно е корабокрушенец на сал, който се опитва да привлече вниманието на минаващ пътнически кораб. Наложи се да му направя забележка. Погледна ме странно, но леко намали децибелите.

              След кулата се разходихме по Queen Street, ближейки доста приличен оклъндски сладолед, но скоро се отправихме да търсим совалката за аквариума, за който бяхме чули, че не е лош.Да си кажем правичката, в Оклънд няма много неща за правене. Самият град е симпатичен, но му липсва специфично очарование или характер. Да си го кажем правичката, направо си е скучничък, може би, защото е разположен наистина на края на света и няма много директни връзки с други страни – освен може би Австралия, която се намира на три часа и половина път със самолет. Точно поради тази причина бях отделил на Окланд само един ден в програмата. Така че се вкопчихме в идеята за аквариума и намерихме спирката, на която спира безплатната совалка. Тя трудно може да бъде сбъркана, защото е с формата на огромна акула. За съжаление обаче петнайсет минути след обявения час, движеща се по пътя акула не се виждаше. На спирката чакаше и новозеландка с двете си деца. По едно време тя се обади по телефона на някой, след това се обърна към мен и мисъобщи:
-    Май няма смисъл да чакаме. Сестра ми каза, че са преместили спирката отсреща.
Последвахме я от другата страна на пътя. Аз обаче продължих да хвърлям поедно око на старото място  и видях акулата да се приближава по пътя. Заедно с новозеландската фамилия се изнесохме на подскоци обратно през пътя и след двайсетина минути бяхме в аквариума. Той е частен и е плод на усилията на един-единствен човек на име Кели Тарлтън, вече покойник. Срещу трийсетина евро на човек получавате възможността да разгледате тунел с акули (леко анемични), скатове, костенурки и други такива. Имаше, разбира се, и медузи, корали и тропически риби. На фона на аквариумите в Монако и Сингапур този е доста постен. Има обаче великолепна зала с кралски пингвини, които са  изключително забавни. Един от тях дойде на стъклото и започна да имитира жестовете на малко китайче, което се закачаше с него. Големи сладури са пингвините. Разбира се, мнението на рибите, които те изгълтват в индустриални количества, навярно е различно.

            На връщане решихме да пробваме градския транспорт и взехме местен автобус. Той ни остави обратно в центъра и продължихме да го изследваме в по-големи подробности. Успяхме и да минем през кампуса на местния университет, който има репутацията на много добро учебно заведение, и да пием кафе наблизо. В града има немалко паркове и зелени площи, пълни с интересни дървесни видове. За наше щастие времето беше перфектно – слънчево и около 28 С. Окланд имаклимат, подобен на това в Барселона, и това е една от основните причини в града да живее около 1/3 от цялото население на Нова Зеландия. Успяхме да разгледаме доста магазини и галериии да погледаме как живеят местните. Едно от нещата, които ни впечатли, е как се пресича на кръстовище. Решението е доста оригинално: зелената светлина не свети в последвателност на различните пътища на кръстовището, а е разделена на пешеходци/автомобили. Тоест, първо свети зелено за автомобилите в едната посока, после за другата и накрая само за пешеходците, които весело пресичат във всички възможни посоки, включително и по диагонал. Първоначално е доста объркващо за свикналите с европейската система, нобързо се възприема.

             Вечерта излязохме да се разходим покрай кейоветеОт хотела ни казаха, че там е  средището на местния социален живот. Кейовете са превърнати в голям и лъскав комплекс от жилищни сгради, офиси, хотели и барове. Много барове. Всяко от тези заведения изглеждаше като място, на което ти се иска да седнеш и да изкараш там до пенсия. Но това, което истински ни впечатли, бяха паркираните там яхти. Те са от всякакъв размер – от яхтенца и яхтички през обикновени яхти до истински яхтища, които биха правили чест и на пристанището в Монте Карло. Много от тях се дават под наем, на други вървяха оживени купони, а на трети хората явно си живееха. С Ели си заплюхме по едно стилно морско возило от среден размер за бъдеща покупка и се прибрахме да спим.