На следващия ден закусихме добре в хотела и с маорска песен на уста се отправихме към кея. Бях планирал последният пълен ден от пътуването ни да бъде посветен на остров Уайхеке, намиращ се на двайсетина километра от Окланд. Дотам се отива с ферибот, който тръгва на всеки половин час. Островът е около стотина квадратни километра и е известен с добрите си лозя и производители на вино. Понеже и четиримата много обичаме вино, бях взел предварително екскурзия с обиколка на три от най-добрите винарни на острова. Опашката за кораба се оказа много дълга и мислено се потупах по рамото, че съм взел билети предварително. Според плана представител на туроператора Waiheke Island Wine Tours трябваше да ни чака на брега с табела с моето име. След като стотината души се източиха от кея обаче, на него не остана никой. Първо взех да се питам дали нещо не са се объркали, а после и леко да се притеснявам. Накрая извадих изпечатката на резервацията и притеснението ми премина в паника. Оказа се, че по погрешка съм  запазил тур не за 17, а за 18 април – когато всъщност трябваше да летим обратно за Европа. Имах телефонния номер на Джийн от,туристическата фирма която беше много любезна при отговорите на запитванията ми, но роумингът за европейски оператори в Нова Зеландия е двуцифрена сума на минута. Забелязах, че наблизо има бюро за коли под наем. Отидох там и извънредно учтивият младеж ми даде телефона си да се обадя на Джийн. Тя ме изслуша, поцъка съчувствено и каза, че ще звънне на шофьора и ще пита дали са останали четири места, след което ще се обади. След пет минути звънна и каза:
-    Късметлии сте, останали са точно четири места. Ще ви изчакат във винарната, но трябва да сте там до 15 минути...
             

           Благодарих и набързо, събрах групата и се метнахме на най-близкото такси. Дадох адреса на винарната и обяснихме ситуацията на шофьора, който леко се усмихна и каза:
-    Не се косете, там ще сме до четвърт час, тук всичко е наблизо...
Оказа се, че е бил преди това екскурзовод, защото, докато караше със скоростта на охлюв, включил на турбо, ни обясняваше покрай какво минаваме. Беше наистина много мил, но аз се изпотих три пъти. Докара ни обаче точно навреме във винарната Te Motu. Всички много любезно ни бяха изчакали, преди да започнат с дегустацията. Тя се водеше от симпатична млада французойка, дошла в Нова Зеландия заради вината и останала за постоянно. Всяко от шестте вина беше от върховна класа и тя ни обясни в подробности процеса на производството им  и защо климатът на Уайхеке е  толкова  подходящ за сортове като Pinot Gris и Pinot Noir, например. Тук трябва да отбележа, че съм бил на много дегустации на вино, но естественият декор в Уайхеке издига нещата на съвършено друго ниво и комбинира вкусовите с визуалните преживявания. Повечето винарни на острова имат изглед към морето, оградено от изписани като от италиански живописец заливи и тучна зеленина. А слънцето огрява всичко това с мека южна светлина и ветрецът леко подухва. Ако има рай на земята, то той е тук.

            Взехме си довиждане с французойката и потеглихме към следващата винарна. Шофьорът ни се казваше Греъм и беше като брат-близнак на Джон, с който вече ви запознах при пътуването ни до маорското селище. За разлика от Джон обаче, Греъм караше много внимателно и толкова по-добре, защото пътищата на острова са доста стръмни и не толкова широки. Групата ни пък се състоеше от четирима изключително весели австралийци и двама канадци. Австралийците бяха дошли на сватба и явно бяха подели празнуването още преди посещението във винарната. Един от тях беше завършил винарство и дори беше идвал до Австрия за обмяна на опит в Бургенланд. Под влиянието на виното бързо си заговорихмесякаш цял живот сме купонясвали заедно. Канадците бяха малко по-резервирани, но също много симпатични хора.

             Втората винарна „Казита Миро“ беше взела името си от едноименния художник. Явно собственикът беше голям фен на испанския стил, защото всичко наоколо беше като извадено от работа на Гауди в Барселона. Видяхме и самия собственик да се труди над едно пано, полагайки глазирани плочки. Самата дегустация беше на тераса с изглед, който почти ни накара да забравим за виното. Почти, но не съвсем, защото вината на „Казита Миро“ са превъзходни, а и ни ги поднесоха с много стилни дървени подноси, като всяка чаша вино беше покрита със съответното мезе. Разбира се, обясниха ни подробности за всеки сорт, но се страхувам, че не ги запомних. Бях прекалено зает да се наслаждавам на живота. Трябва да призная,че не запомних и името на третата винарна, освен че имаше още великолепни вина и красиви изгледи. След пенайсетия вид от божествената напитка детайлите вече нямат значение.

             Като финал на тази вакханалия Греъм ни върна в ресторанта на винарната „Казита Миро“, за който бях чел много високи оценки от посетилите го. И хората са абсолютно прави – антипастите бяха великолепни, а агнешкото направо се топеше в устата. Изкарахме там два часа и никак не ни се тръгваше. Все пак накрая се прежалихме да допием останалото вино и, леко клатушкайки се, се натоварихме във вана. Греъм беше много загрижен за това, че не сме успели да видим всички красоти на острова заради закъснението ни и, след като остави останалите на кея, ни разходи първо по обширните плажове с бял пясък, а после и по околните хълмове. Тази разходка само затвърди мнението ни, че тук навярно е раят на земята. Така явно мислят и много богаташи, защото навсякъде са накацали първокласни къщи, правени с много пари и въображение. Греъм посочи една огромна сграда, доминираща над малко заливче, и каза:
- Тази къща я поръча един японец, много богат човек. Доколкото знам, никога не е идвал в нея. Така си стои затворена...язък!
Поцъкахме съчувствено за горкия японец, който е пропуснал толкова много от живота, и попитахме Греъм как е животът на острова. Той отговори:
- Супер е, имаме си всичко – училище (хей го там), двама полицаи, че дори и кино. Само болница си нямаме, но при спешна нужда идва хеликоптер и кара нуждаещия се от помощ директно на покрива на болницата в Окланд. Покрива го здравната каса...

           Помолихме Греъм да ни остави в центъра на градчето, което се намира на върха на хълм, и се разходихме по централната улица. Тя е малко странна, защото няма тротоар и човек трябва да внимава за минаващи автомобили, но пък е пълна с интересни магазини. Иво дори успя да си купи модно яке с маскировъчен цвят, с което малко напомняше на наемник от Чуждестранния легион. Пихме и по едно силно еспресо на тераса с изглед към морето. Тези хора знаят къде да си направят заведенията.    Накрая достигнахме до кея, спускайки се по виещ се надолу път. Около него има интересна растителност от цветя и папрати, каквито човек не може да види никъде в Северното полукълбо, та се наложи да се спираме многократно да ги снимаме и почти щяхме изпуснем ферибота.

          Докато корабът цепеше водата, изригвайки в бели пръски, седнах на задната палуба и се загледах в отдалечаващия се остров. Замислих се, че това навярно беше един от най-хубавите дни в живота ми, от онези дни, след които се чувстваш изморен и щастлив. Това беше несъмнено така, но като че ли бяхме достигнали емоционалния си предел за възприятие на нови неща. Бяхме прекарали 23 дни на път и бяхме изминали 38 000 километра със самолет, 4500 с кораб, над 1000 с кола и 270 пеша. Беше време да се прибираме у дома.