Добре наспали се след пингвинското приключение и доволно натъпкани с кафе и мъфини след последната закуска в Съкровищницата, се насочихме към летището за полета до Сидни. Интересно е, че въпреки сравнително благоприятния релеф и факта, че са отсечката Мелбърн-Сидни се води втората по пътникопоток в света, между двата града няма добра железопътна връзка. Има само по два влака на ден, които взимат разстоянието от близо 900 км за над 11 часа. Тук се сетих за фантастичните китайски високоскоростни влакове и леко преглътнах. Причината в Австралия да няма такива е явно, че двата града са столици на различни щати със съвсем отделен бюджет и приоритети. Явно и лобито на авиопревозвачите активно работи да запази монопола си. Във всеки случай поне самолетите са комфортни, (сравнително) евтини и начесто, така че след по-малко от час и половина вече кацахме на летището в Сидни. Там ни чакаше шофьорът на колата, която бях поръчал, украинец на име Игор. Има нещо, което издава славянската душа от километри – веднага го познах, че е от нашите. Докато ни караше към хотела, с Иво поупражнихме руския си, разпитвайки Игор за живота в Сидни. Оказа се, че е дошъл тук преди повече от десет години и местното битие много му харесва. Дори беше хванал лек австралийски акцент. Оплака се само, че жилищата са поскъпнали много и че кредитите за тях са с много високи лихви. Но иначе изглеждаше напълно доволен от живота си.

          Щяхме да останем в Сидни само за две нощувки и затова реших да заложа на стандартен Холидей Ин. Хотелът се оказа в квартал Потс Пойнт: място с много заведения, пред които се разхождаха индивиди с доста подозрителен външен вид. Игор ни уведоми, че там навремето е имало доста бордеи, но после ни увери, че мястото си е напълно ОК, макар и малко шумно. Вечерта разбрахме, че „малко шумно“ е типичното австралийско небрежно отношение към проблемите на живота. Хотелът обаче имаше чудесна шумоизолация (явно на управата не беше убягнала шумовата атака), което ни позволи да спим добре.

            Ние обаче не бяхме дошли по принцип в Сидни да се излежаваме. Навън температурата беше над 30 С, затова сложихме сандали, къси панталони и тениски, взехме по една карта на града от рецепцията и потеглихме. Сидни е наистина доста различен – но не по-малко очарователен – град от Мелбърн. Улиците му са доста по-широки и в центъра му има нещо доста европейско. Освен това има нелошо метро. Оказа се, че човек може да си купи билет за по-малко от две евро, с който да се вози във всички превозни средства – метро, автобуси, че дори и фериботи – през целия уикенд. Тези хора знаят как да привличат туристи.

​

           В момента обаче ние бодро крачехме по следобедно-съботните пусти улици, добре намазали се с плажно масло, защото в Австралия слънцето е безмилостно като данъчен инспектор. Личи си, че Сидни е млад град, защото, както и в Мелбърн, много от улиците се пресичат под прав ъгъл, плод на съвременно градско планиране. Освен това си личи, че е бил първото голямо европейско поселище на континента.Ей тук са първите казарми, там е първата губернаторска резиденция, а пък на онова островче е първият затвор. Имената пък навсякъде са типично английски и са директно копирани от родината-майка. Хайд Парк, Св. Джеймс – все едно си в Лондон. Името на щата, на който Сидни има честта да е столица, пък е Нов Южен Уелс. Малка подробност е, че целият Уелс е точно 40 пъти по-малък по площ от австралийския си кръстник. Трябва да кажа, че в Сидни има и някои имена от аборигенски произход, които звучат просто фантастично. Любимото ми е Уулумулуу. Опитахте ли се да го произнесете? Ха така! А сега опитайте пак, но внесете повече чувство. Магия, нали?

              Снимахме се на площада пред катедралата Св. Мери и се спуснахме към първата ни цел: Кралската ботаническа градина. С риск да разваля изненадата, ще ви кажа от самото начало, че въпросната градина е просто феноменална и определено е най-добрата, която съм виждал. Поданиците на Нейнов Величество са я основали още през 1816 година и в момента тя се води една от най-важните градини. И има защо – разпростира се на над 30 хектара, пълни с най-различни дървета, цветя и птици. Ефектът на всичко това е подсилен от факта, че градината е разположена като амфитеатър над изключително красивият залив. Самата градина е разделена на много тематични части и активно се използва за най-различни събития. Например ние разгледахме изложба на месоядни растения. Видяхме и поне три сватби, които се провеждат в отделени беседки. Всичко е много чисто и добре поддържано, което привлича много хора към това място. Годишно тук идват над 3.5 милиона души. Докато другите от групата се разхождаха, аз се заех да експериментирам с макро снимки на цветя. Така постепенно успяхме да се спуснем до южния край на градината. Там, след като се изкачите на малко възвишение, пред вас се открива гледка към другата голяма забележителност на Сидни –Операта, която с формата си наподобяваща кораб е навярно най-разпознаваемата сграда в света. Белите и керамични плочки проблясваха като люспи на голяма риба под лъчите на слънцето. До нея се стига по доста високи стъпала, но изкачването определено си струва. Бяхме решили да я разгледаме по-подробно в следващите дни, затова сега само купихме билети за обиколката и се спуснахме обратно надолу към кея. 

              Пристанището в Сидни е пълно с най-различни заведения и магазини, а над него се извисява огромният мост, който минава над целия залив. Ели, естествено, веднага предложи да се качим на него. Аз го погледнах, избърсах потта от челото си и категорично заявих, че тук долу си ми е много добре. Затова продължихме кротко по кея, който, неизвестно защо, много ми напомни на този в Солун. Постепенно стигнахме в квартала Скалите (The Rocks), който се намира в подножието на моста и е пълен с магазинчета, пазари и заведения. И тъй като бяхме изгладнели като австралийски акули, се заловихме с тежката задача да изберем заведение за вечеря. Накрая се спряхме на ирландски пъб на име The Mercantile Hotel, от който се носеше глъч и врява. Туристите явно вече се бяха прибрали, защото в кръчмата бяха само местни. На няколко екрана даваха неизбежния австралийски футбол. Явно беше някакво местно дерби, защото всички много оживено коментираха и виакаха. Мислех да избера отбор, който да подкрепям, но реших, че шансът да си изкарам кютека е немалък и се отказах. После изведнъж се появиха трима симпатяги, извадиха инструменти и забиха някаква дива танцувална музика, силно напомняща джига. Всъщност може и ирландска музика да е била, не съм експерт по въпроса. Цялата публика забрави за мача и, със същия ентусиазъм, с който беше подкрепяла отборите, се хвърли да танцува. Получи се голям купон, като с Иво изпихме солидни количества бира.

               Когато си тръгнахме, вече се беше стъмнило, а светлините на моста проблясваха над главите ни. Идеята беше да се върнем по същия път, но Ели настоя да се качим по стълбите в подножието на моста, за да сме видели какво има там. Както е известно, не е разумно за един мъж да спори с жена си, поради което тръгнахме подир нея. Старанието ни се възнагради с гледката на един-два тлъсти плъха, прибягващи из сенките, и минаването покрай заведение, което подозрително приличаше на бардак. Затова решихме да прекратим с експериментите и се върнахме на утъпкания път. На връщане към хотела минахме през бизнес квартала на Сидни, който е голям и доста привлекателен с многобройните си пешеходни зони. За моя изненада доста от магазините работеха, въпреки че бе събота вечер. Ели и Диди настояха да влязат в един магазин на австралийска марка за обувки UGG която, оказва се, била култова и в Европа. Признавам си, че някои от моделите силно ме развеселиха. Имаше един чифт ботушки, които Йети би носил с удоволствие. После влязохме в един денонощен магазин, за да си купим вода, и докато един клиент преди мен си купуваше цигари, ми стана ясно защо по улиците на австралийските градове почти никой не пуши. Цигарите не само са заключени в специални шкафове и се продават само в еднакви бели кутии без никакъв брандинг, но и струват по 40 австралийски долара кутията! Говорим за 25 евро или 50 лева за двайсет цигари!! На Андрей Слабаков това определено не би му допаднало.