След като се нагледахме на какви ли не статуи и барелефи и се разходихме из безкрайните коридори (някои от тях подозрително ухаят на урина), се опитахме да се качим на кулата на храма. Тук обаче ударихме на камък, или по-точно на дебелоглав свещеник. Той прецени, че въпреки закупената от Ели рокля жена ми все пак не би могла да влезе, понеже се виждат твърде много от рамената и и боговете, видите ли, щели да се обидят. Не разбрах как точно една красива жена би обидила боговете на религия, създала Кама Сутра, но свихме голи рамене и решихме да не се катерим.

           Към три часа следобяд всичко наоколо ни се сливаше в гранитносив пъзел. Затова указахме на Мао Да правилната посока: към хотела! Пльоснахме се в климатизираната стая и близо два часа се съвземахме – сиреч проверявахме мейли и Фейсбуци и се наливахме с минерална вода. После решихме да се възползваме от вече споменатите екстри на хотела и си резервирахме масаж в стая за двама. Масажът се оказа много приятно едночасово мероприятие, провеждано в приятно климатизирана стая от две дребнички ухилени камбоджанки. За разлика от китайския и тайландския масаж кхмерският ми се стори доста по-мек. После обаче разбрах,че стилът на масажа в хотела е бил такъв – иначе и в Камбоджа има масажи, при които се опитват да те счупят на две с лакти и крака.

           Вечерта излязохме да разгледаме най-после прословутите нощни пазари. Те заемат наистина значителна площ и предлагат не само задължителните сувенири, но и храна, билки, подправки (камбоджанският черен пипер е прочут) и, разбира се, текстилени изделия. Страната е основен производител за много западни фирми и опитът в производството на дрехи си личи. Видяхме някои наистина качествени и с превъзходен дизайн неща на западни цени. На нас обаче ни трябваше само сувенирна чаша за колекцията. Оказа се, че такава просто не може да бъде намерена. Накрая намерихме една зеленикава разкривена чаша с надпис “Cambodia” и решихме, че ще трябва да свърши работа.

           Вече споменах, че нощно време Сием Рийп е наистина шумно място. А шумът идва от най-различни места и всички смятат,че нещо не им стига да бъдат най-шумните,заради което много се стараят да компенсират. На едно място облечен в гащи от ламе травестит се дереше на диско шлагери от 80те за огромен кеф на група застаряващи британски туристки. На друго бяха избушили баса до такава степен, че ми се стори да виждам как бузите на клиентите буквално потъват навътре. Ние обаче решихме да обърнем гръб на такива екстравагантности и да се приберем в хотела. Налагаше се да ставаме много рано следващата сутрин.

         Тук се налага да си призная нещо. Аз съм нощна птица и много мразя да ставам рано. Правя го само с опрян в гърба щик, така да се каже. Но когато Ели ми каза „хайде да идем да гледаме изгрева над Ангкор Ват в 5 часа сутринта!“, инстинктът ми за самосъхранение веднага проработи и разбрах, че прословутият щик е допрял мека тъкан. Вярно, Ели спомена нещо от типа „само ако ти искаш,де“, ала добре тренираният след четвърт век брак мъж умее да различава нюансите. Та, леко мърморейки под нос, навих часовника за 4:30 сутринта и се опитах да заспя в нетипичното за мен време 11 вечерта. На сутринта се облякохме набързо, взехме любезно приготвената от хотела пакетирана закуска и се отправихме към колата на Мао Да. Този човек е ухилен дори и в 5 сутринта. Бих искал да имам тази нечовешка способност.

         На улицата беше нещо като час-пик. Тълпи туристи се бяха накачили по таксита, велосипеди и най-вече тук-туци и се бяха запътили към заветната цел. Когато стигнахме там, осъзнахме,че поне още 2000 души са били подмамени от блясъка на романтиката. Сценката напомняше спирка на метрото в Токио към 8 часа сутринта. Гроздове от хора се бяха накачулили по монументите, а някои и по дърветата, в желанието си да бъдат с най-добра позиция за наблюдение. Беше все още много тъмно, но бизнесът вървеше с пълна пара. Продаваха не само сувенири, но и кафе и закуски. Беше леко сюрреалистична гледка да наблюдаваш как слънцето пречупва съпротивата на хоризонта и подава бледорозови пръсти над древните храмове, докато наоколо звучи глъч на поне 50 различни езика. В този моменти си спомних за един момент от „Аз,Клавдий“ на великия Робърт Грейвс, когато император Калигула вика чичо си Клавдий заедно с още няколко благородника спешно в двореца. Клавдий си мисли,че вероятно е дошъл последният му ден, а вместо да го екзекутира Калигула, преоблечен като богиня Еос, им изиграва танцът на зората, придружен от голата Месалина. Започнах да се хиля и няколко души ме загледаха. Един Господ знае какво са си помислили.