Самолетът за Кеърнс излетя по план точно в полунощ от летище Чанги. Този път летяхме със Силк Еър, която се води подразделението за евтини полети на Сингапурските авиолинии. Това, разбира се, не означава покъртителна мизерия в стил Райънеър, а по-скоро нещо малко над стандарта на Луфтханза. В смисъл, президентшата не би имала много поводи да се оплаче от нея. Наистина стандартът е далеч от този на Сингапурските авиолинии, но пак ти дават добра храна и чорапки за спане, а и са единствената авиокомпания, която лети директно от Сингапур до Кеърнс. Така че не мърморихме много, а се настанихме на местата си. До нас с Ели седна млад мургав здравеняк със сложно навита чалма и страховита на вид брада. Оказа се, че е студент от Индия, който учи в Кеърнс. Попитах го дали е сикх, а той отговори „Как се сети?“ и показа белите си зъби в очарователна усмивка. Оказа се, че в самолета има достатъчно свободни места и с Ели оставихме цялата редица седалки на сикха, който блажено се опъна на тях и след пет минути вече спеше с дълбокия сън на хората без грижа.

       Поспахме и ние и в девет сутринта кацнахме на летището в Кеърнс. Самото то малко прилича на летището в Братислава – кацнат ли повече от два полета и става задръстване. Митническите проверки обаче тук са много, много по-строги. Австралия е заобиколена отвсякъде от вода, разстоянията до нея са огромни и може сравнително лесно да се опази от контрабанда, което местните митничари се опитват и да направят. Отделно от това го има страхът от вноса на животински и растителни видове, които могат да унищожат местните. По-късно видяхме, че това е съвсем основателно опасение. Затова много хора от опашката бяха извикани за щателна проверка. Нас обаче русата митничарка само ни погледна, за секунда ни прецени що за стока сме и без коментар удари печата в неизбежните формуляри. Вече можеше официално да влезем в Антипода и по-специално в Куинсленд.

      Тук трябва да поясня, че така и не отидохме до Кеърнс. Той не е нищо особено като град, а основните природни забележителности са на север от него. Затова и избрахме за база в щат Куинсленд малкото курортно градче Порт Дъглас на около 50 километра от Кеърнс. В Порт Дъглас има много хотели и понеже сезонът беше свършил, цените, дори и в най-луксозните, бяха значително по-ниски. Освен това оттам тръгват много от екскурзиите, които бяхме планирали.

​

       Излязохме от аерогарата и отвън ни блъсна тропическата жега, макар и леко притъпена от утринната влага и от факта, че скоро беше валяло. Това ме притесняваше най-много и преди да заминем, често-често проверявах метеорологичната прогноза (да живее интернет!). Все пак отивахме в тропиците, където времето хвърля циклони по нещастните жители ей така, за забавление. Наистина, всички синоптици казват, че сезонът на бурите там е между октомври и март, а днес сме 1-и април, успокоявах се аз. Все пак честичко поглеждах към облаците на небето и първото нещо, което попитах шофьора на микробуса ни Браян беше: „Как беше времето тия дни?“
- А, добре, нищо му няма. Миналата седмица щеше да ни удави, ама тия дни ще е хубаво – обеща той и се ухили.

 

       Докато оборудваният ни с ремарке микробус се носеше към Порт Дъглас, започнахме да оглеждаме пейзажа. Ниски постройки на доста голямо разстояние една от друга, всичко много зелено и спретнато. По едно време Браян намали и посочи един поток:
- Ей там миналата седмица се препичаше един крокодил. Ама...я да видя...скрил се е, копелето.
После ни посочи от другата страна:
- Това се уолабита. Заградили са ги с мрежа, да не пресичат на пътя, че става голяма каша.
Уолабитата бяха стотици и приличаха на мини кенгурута или гигантски зайци, както предпочитате. Постепенно излязохме от градската част и пътят стана тесен. Накрая се показа и океанът. Плажовете бяха великолепни, с фин бял пясък, който по нищо не отстъпва на карибския. Никой обаче не се къпеше в океана, при все че беше събота и времето беше хубаво. Вече подозирах причината и попитах Браян.
-  Сега е сезонът на медузите. Никой не смее да отиде да се къпе в океана, освен ако не иска да завърши в болница.
Напълно му повярвах. Всъщност после разбрах, че в Куинсленд през този сезон 19 души са били закарани в болница, като за осем от тях се е наложило транспортиране с хеликоптер. Медузата ироканджи е голяма само няколко сантиметра и е трудно да бъде видяна, но за сметка на това ужилването и причинява агонизираща болка. Защо такова дребно същество е толкова отровно – никой не знае. Но така са повечето Божии създания в Австралия, затова много внимавах да не пипам каквото и да е от местната флора и фауна. Покритото мляко котки не го лочат, така да се каже.
       

        След малко минахме покрай малко градче, в което на няколко места край пътя имаше надписи „Не разпространявайте електрически мравки!“ и знаци за забрана на изкопни работи, садене на дървета и други такива дейности. Браян обясни, че огнените – или, както тук им казват, електрически – мравки се появили преди петнайсетина години, явно внесени с някой контейнер от САЩ, където са доста разпространени. Властите в Куинсленд правят всичко възможно да спрат разпространението им, защото огнените мравки са един от най-агресивните животински видове. Те не само са всеядни и унищожават местните животински видове, но и се множат изключително бързо. Ухапването им е отровно за хора и домашни любимци и може да доведе до ослепяване. Не е чудно, че австралийците се опитват да се отърват от тази напаст. Засега битката е в центъра, но се надявам да успеят.
       

       Накрая стигнахме в Порт Дъглас и се настанихме в хотела, който се намираше в самото начало на града. Всъщност Freestyle Resort е комплекс от комфортни апартаменти, който се оказа просто чудесен. Апартаментите са не само просторни и напълно оборудвани, но и човек може да си пие кафето на хубавата тераса или да поплува в басейна. Но най-голямата ценност на комплекса е собственичката Ан, която го и управлява. Тя прилича на добрата баба-готвачка от рекламата на баница „Фамилия” и е винаги готова да помогне на гостите си. Ан организира транспорта ни, екскурзиите, даде ни безброй съвети и изслуша всичките ни въпроси със стоическо търпение. Златна жена.

 

        Разбира се, следобяд заваля проливен дъжд. Привечер обаче утихна и се придвижихме до центъра на градчето, което напомня на всички курортни градове по света с множеството магазини и заведения около централната улица. Бях запазил маса в Salsa Bar & Grill, който напълно оправда репутацията си. Ястията бяха приготвени с много фантазия и съчетаваха морски дарове с различни сосове и зеленчуци. Само Иво реши, че щом е в Австралия, трябва да яде пържола от кенгуру и си поръча такава. Както ни увери келнерът, „При нас са най-сочни!“ Докато Иво дъвчеше предполагаемо сочната кенгурска пържола, го попитах как е. 
-    Става, ама трябва да я прекараш с повече вино...
Добре, че си взех риба...