В главата „Корабът“ за пътуването ни в Япония вече описах опита ни с корабите на компанията “Princess Cruises”, затова няма да отегчавам прекалено много любезния читател на тази тема. Избрахме я отново по няколко причини. Първо, вече знаехме какво да очакваме от нея – качество над средното на нормални цени. Второ, добрите капиталисти от тази американска фирма дават намаления на пасажери, които вече са ползвали услугите им. Трето, компанията е известна с доброто качество на храната на борда, а ние обичаме да си похапваме. И накрая, корабът „Златната принцеса“, на който трябваше да се качим, е брат-близнак на „Диамантената принцеса“, с който пътувахме между Йокохама и Хонг Конг. Това ни даваше допълнителна увереност какво да очакваме.

 

       Не зная дали за 4 години от круизната компания са се усъвършенствали или просто служителите от терминала в Сидни работеха по-ефективно от тези в Йокохама, но за по-малко от час успяхме да преминем всички опашки и проверки и да се настаним в каютата. Докато ни проверяваха паспортите, служителката ги разлисти и попита:
-    Имате ли американски визи?
Ние я погледнахме леко ошашавено и попитахме:
-    Защо пък са ни американски визи? Ние слизаме в Нова Зеландия...
-    Така ли? Мислех, че всички пътници са до Лос Анджелес...
Оказа се, че след Оуклънд, където трябваше да слезем, корабът продължава към Таити, Фиджи, Хаваи и стига чак до тихоокеанското крайбрежие на САЩ. Ние обаче нямахме чак толкова време. Имахме малко повече от седмица да разгледаме Нова Зеландия. 
    

       Пътуването започна със закъснение от два часа, като през това време навън се стъмни. Това ни даде възможност да се насладим на пристанището на Сидни вечерно време отвисоко. Каютите ни бяха на десетия етаж, подробност, която по-късно се оказа важна. Успяхме да снимаме Операта, моста и кея от всички възможни ъгли и после отидохме да вечеряме в основния ресторант. На круизните кораби можеш да се храниш или с фиксиран час (при което споделяш масата с едни и същи хора), или на гъвкав график след определен час. Аз бях резервирал втория вариант не само защото дава повече възможности, но и защото не се знае с кой ще се паднеш на една маса. Влязохме в ресторанта и установихме, че сме най-младите там (много приятно чувство, ще знаете). Според мен средната възраст на 2700-те пасажери на кораба беше около 74 години.
    

        Настаниха ни на масата и главният келнер на ресторанта, симпатяга с къса прическа, се приближи, за да ни поздрави с „Добре дошли“. Видях, че на табелката на ревера му пише „Пламен“ и си казах „тоз юнак е наш човек!“. Заговорихме го на български, при което той се ококори и рече:
-    Я! Вие сте първите българи, които виждам на този кораб!
След това почнахме да ходим почти всяка вечер там, за да си поговорим с него. Разбира се, той си имаше работа да върши, но пък научи филипинските готвачи да ни правят шопска салата. На кораба работеха поне десетима българи, но самият екипаж е над 1100 души и някои от тях дори не се познават. Запознахме се и с Георги от Сандански, който пък наскоро беше станал шеф на спортния център. Разбрахме за това от корабния бюлетин, който представи профила му. Повечето от сънародниците ни работят на много добри позиции. Талантлива нация сме си, ей!

    Управлението на Златната принцеса е поверена почти изцяло на италианци. След случая с италианския капитан този факт не е повод за особена увереност, но аз си рекох, че това са предразсъдъци. В наше време всичко е глобално. Например шефът на забавленията на кораба беше южноафриканец, а главният готвач-англичанин. За момент през главата ми мина донякъде циничната мисъл, че не би било лошо главният готвач да е италианец, а капитанът-англичанин, но квалифицирах и нея към предразсъдъците. И бях прав – всички от екипажа бяха изключителни професионалисти.

    Първият ден всичко си вървеше много добре, каютите ни бяха отлични, Ели и Диди разходиха новите си тоалети, а ние с Иво се почерпихме с по някоя и друга бира. После обаче навлязохме в Тасманово море, наречено така на прочутия холандски изследовател. Новозеландците и австралийците са го нарекли с умилителното име „Канавката“.  Между Сидни и южния остров на Нова Зеландия има над 2000 километра разстояние по въпросното море, на юг от което е само Антарктика. През този сезон ветровете се обръщат и започват да духат от югозапад, което води до силно вълнение. Това ни стана болезнено ясно още на първата вечер, когато корабът влезе в ролята на влакче на ужасите и започна да се клати неудържимо. И тук фактът, че бяхме на десетия етаж, оказа своето влияние. Кабините на по-горни етажи по принцип са по-тихи, но пък в тях вълнението се усеща по-силно. От цялата група най-тежко понесе това изпитание Диди. Тя по принцип има мургав тен, но на втория ден придоби леко светлозелен оттенък. Пи хапчета, чайчета, Иво се грижеше всеотдайно за нея носейки и сладкиши, но тя все така си остана на легло в кабината. Съвзе се чак когато влязохме в крайбрежните води на Нова Зеландия. Като доказателство за това подобрение двете с Ели успяха да извършат бърз набег по безмитните магазини на кораба и да посетят дансинга на корабния бар. Като награда за преминаването през това изпитание нарекохме Диди с почетното звание „Капитан Кук“.

        На третия ден вечерта, преди влизането в обетованите крайбрежни води, вълнението достигна своята връхна точка. Корабът беше необичайно тих още когато си лягахме, но към три часа през нощта ме събуди клатене и скърцане от всички възможни посоки. Мислех, че нещата ще се успокоят, но цялата какофония се усилваше с всяка измината минута, а подскачането започна да напомня онези камери, в които изпитват устойчивостта на космонавтите към ускорение. Общото впечатление беше сякаш морето е решило да ни довърши на всяка цена, точно както във филма „Перфектната буря“. След двайсетина минути започнах сериозно да се питам дали ще се върнем от това пътуване или последната ни дестинация е някъде на около пет хиляди метра в посока надолу. После обаче се сетих, че още не съм си попълнил данъчната декларация за миналата година и си казах „данъчното не пуска никой да си ходи преди това!“, след което заспах. 

Когато споделихме с Пламен възмущението си от това нецивилизовано поведение на морето, той отговори с типичното си варненско наречие:
-    Ха, че туй нищо ни йе! Миналата седмица е имало петнайсетметрово вълнение...
Не знам дали можете да визуализирате какво е петнайсетметрова вълна. Да скочите върху такава дори с 290-метров кораб си е изпитание, все едно скачаш с него от шестетажна сграда. Потръпнахме, плюхме в пазва и решихме да принесем жертва на Посейдон, изпивайки няколко бири в негова чест.

       През дните на кораба успяхме да посетим няколко представления в корабната зала. Първо гледахме група много добри акробати, с един от които – набито момче от Ямайка – по-късно дори успях да поиграя тенис на маса. Бяхме на концерт и на един джентълмен, който приличаше на играч на ръгби и го рекламираха като най-добрият новозеландски певец. След концерта леко се усъмнихме в този факт. Като цяло обаче администрацията на кораба се грижи да има за всекиго по нещо. Има много лекции за местата, които посещавате, и видни фигури свързани с тях. С Ели гледахме филм за капитан Кук и слушахме лекция за природата на Нова Зеландия. Има много клубове по интереси насочени, разбира се, към целевата аудитория на кораба. Както и на предишния круиз, пак успях да поиграя бридж и дори пак спечелих турнира. С това, разбира се, не бива да се хваля много, защото опонентите ми бяха все в преклонна възраст. Успях да профукам и дребна сума пари на покер масата. Казиното на всеки круизен кораб е основен генератор на приходи, а това на „Златната принцеса“ е доста впечатляващо. Електронните покер маси, например, са последна дума на техниката. Хазартът с карти обаче не е в природата ми, просто не изпитвам тръпка от него. За сметка на това бриджът е любимата ми игра. Обичам да наблюдавам как играта на всеки бриджьор отразява личността му и да изчислявам вероятности и ответни ходове.

        Най-хубавото на борда на такъв кораб е, че човек се запознава с много интересни хора. Всички без изключение с готовност се включват в разговора и разказват историята на живота си и как са попаднали на кораба. Този път съставът на пътниците беше предимно от австралийци, американци и канадци, с представители и от много други националности, разбира се. Както вече споменах, ние бяхме единствените българи. Запознахме се с австралийци, за които това беше 74-о пътуване с кораб – и бяха планиралите следващите десет! Въобще за много хора круизовете са начин на живот, след като се пенсионират. На кораба не само срещат хора от собствената си възрастова група и виждат чудесни дестинации, но и могат да живеят доста икономично, колкото и парадоксално да звучи това. След като натрупат „точки“ от пътувания, фирмата им дава много по-добри пакети, в които е включена великолепна храна, пране и интернет. Освен това има и първокласна медицинска помощ; на кораба има цяла болница. Затова много хора дават жилищата си под наем и практически живеят на корабите. За други пък това е шанс да срещнат партньора в живота си. Един мургав канадец с боядисана коса ни попита дали познаваме подходящи българки на неговата възраст, с които да го запознаем „за да опознаят света заедно“. Когато го попитахме коя е неговата възраст, той отказа да отговори и каза :
-    Ако на някоя жена съм и интересен, то възрастта няма значение.
И, като се замисли човек, е прав.
Запознахме се и с канадски треньор по футбол, който си беше пил кафето с Кройф, както и с двойка британски пенсионери, тръгнали на сватба в Австралия и след това на пътешествие с кораб. Питахме ги какво мислят за Брекзит, а възрастната дама каза:
-    Навярно целият свят ни мисли за идиоти...а и навярно сме!

​

        Круизният кораб е много интересен микросвят, който сам по себе си е интересна дестинация. Разбира се, круизната индустрия носи и много негативи като пренаселване с туристи на малки места като Венеция, замърсяване и т.н., но и немалко позитиви: приходи от туризъм за отдалечени места, работни места, демократизация на пътуванията... С удоволствие бихме се повозили пак на корабите на Принсес. Само ще гледаме да не се минава през морета като Тасманово, че много друса.