След като разбрахме, че няма смисъл да чакаме Дан, се насочихме към фоайето, където ни чакаше нашият шофьор и нещо като гид Мао Да. Той се оказа приятен младеж с опърпани,но чисти панталони и снежнобяла риза. Бях поръчал климатизирана кола, а не тук-тук. За незапознатите с особеностите на азиатския транспорт тук-тукът е авторикша на три колела, която може да има до 4 пасажерски места. Имайки предвид зверската жега, реших,че е по-разумно да платя малко отгоре, но да имаме убежище от канската жега. Не бих препоръчал на никой да се пържи без климатик на тези температури.

       Та метнахме се в Тойотата Камри на Мао Да (в Камбоджа японските коли са на висока почит) и се впуснахме в движението. Тук е моментът да отбележа, че основната опасност за туристите в Камбоджа се явява именно лудият трафик. Просто никой не спазва каквито и да било правила. Всеки кара както си иска и с каквато си скорост иска, а ако случайно бъде спрян от някой скучаещ пътен полицай с въпроса „И к‘во правим сега?“, няколко долара бързо решават нещата. Поради тази причина много от шофьорите дори нямат книжки. Първият светофар се е появил в Сием Рийп през 2001 година и,понеже никой си нямал и идея какво представлява оная светомузика на стълба, кметството назначило специални съветници да дават указания на шофьорите на кръстовището първия ден. След като паднал мрак съветниците се прибрали и купонът продължил по старому. Така че да, има и по-лошо от българските пътища.

       Самият Сием Рийп е град-хамелеон. През денят беднотията е депресиращо очевидна. Улиците са прашни, а сградите занемарени. През нощта обаче става нещо като Слънчев Бряг през лятото, умножен по пет. Изтощените от жегата през деня туристи изпълзяват с хиляди от бърлогите си около 22:00 вечерта и започва някаква страшна вакханалия. Отвсякъде дъни музика и светят дискотеки, а тук-таме намирисва и на тревица. Градът е пълен с покрити пазари,които продават предимно сувенири, но и текстил, храни и какво ли не още. По улиците има какви ли не капанчета за туристи от типа „Половин час масаж на краката за $5“ или „Освежете краката си с риби-чистачи в нашия аквариум!“ Има сергии с каква ли не храна, включително пържен сладолед. Средно на ден в града има между 5 и 10 000 туриста, така че всички местни живеят предимно от това. Иначе градът няма и 200 000 жители, но заради близостта му до Ангкор има построено международно летище. Туристите идват откъде ли не – видяхме много англоговорящи, но и руснаци, японци, корейци, французи и, разбира се, неизбежните крещящи китайци. Истински Вавилон.

Разбира се, не трябва да се заблуждаваме – колкото и хубави хора да са камбоджанците и да е хубава кухнята им, основната причина туристите да идват е столицата на древната кхмерска империя, Ангкор. Тук е моментът да разсея една заблуда. Самият древен град се е казвал Ангкор, а Ангкор Ват е най-големият храм в този град (където има още десетки други храмове). Нашият водач Да ни закара до касите на града,където чинно платихме по $ 40 за тридневен пропуск. На пропуска даже имаше наша снимка – явно за да се избегне предаването на билети на други туристи. Да ни беше казал, че ще ходим в Ангкор Ват следобяд, а за загрявка сутринта започнахме с два други храма – Ангкор Том и Байон. Аз се бях заблудил, че Да ще може да дойде с нас из храмовете и да ни обясни туй-онуй, но се оказа,че там допускат само лицензирани екскурзоводи. Затова си купихме една хубава илюстрована книга на английски, казахме „Мечка страх, мен не страх!“ и се гмурнахме в ужасяващата жега.

        Ангкор е бил центърът на процъфтяващата империя на кхмерите (населението на Камбоджа) в периода между 9 и 15и век сл.н.е. Всъщност развитието на тяхната държава е като брат близнак на българската – възход до края на 10и век, после завладяване от друга сила, възстановяване в края на 12и век (даже в същата година,когато е въстанието на Асеневци), териториално разширение през 13и век и изчезване през 14и. В един момент в началото на 13и век кхмерската империя е владеела не само Камбоджа, но и части от Лаос, Тайланд, че дори и Индонезия. Само не ме питайте за имена на владетелите – най-късото е от типа „последният да затвори вратата!“ Всъщност основателят на Ангкор е с по-произносимо име и се е казвал Джайаварман Първи. В момента в града могат да се видят само руините на каменните храмове, но в разцветът си той е бил плътно населен и най-големият в света. Просто къщите, в които са живеели хората, са били дървени и са отдавна изгнили или изгорели. Останали са обаче и други свидетелства за уменията на камбоджанците. Целият град е бил поддържан от много усъвършенствана система за напояване, без която в джунглата би било много трудно да се изхранва такова население. В началото се е почитал предимно хиндуизмът, затова и първите храмове са на тази религия. След сложен процес от еволюция и сливане будизмът става доминантен и това се отразява на по-късните храмове.