Скитахме се из километрите алеи в безумната обедна жега,докато накрая всичко взе да се омотава в главите ни в безкрайна редица от цветове, храмове, керамика,злато,Буди,гласове на туристи... На всичкото отгоре почти всички забележителности в Бангкок имат стриктен код за обличане: не са позволени къси панталони, открити рамене и носенето на открити обувки на бос крак. Така че поемахме гледките около нас,увити чинно като сарми във фурна. Седнахме да починем под една сянка, а до нас белгиец с огромни, невероятни мустаци си правеше селфи, докато една тайландска котка го гледаше примижала от сянката на една колона и му се чудеше на акъла. Зачудихме се и ние на нашия и решихме,че е време за обяд.

            Хапнахме в кафето на тронния комплекс „Изкуствата на Кралството“,който смятахме да посетим след това. Поканихме и Нид да се присъедини към нас. Докато дъвчехме сухичките сандвичи и се опитвахме да скрием главите си от духащия безмилостно студено климатик, тя взе да ни разпитва къде живеем и дали познаваме други тайландци. Казах и,че мой добър приятел е женен за тайландка и че са отворили салон за тайландски масаж във Виена. Тесничките очи на Нид се разшириха и тя започна да ме моли да я свържа с тях. Имала диплома за масажист и искала да ходи на Запад. Явно в Тайланд много млади хора са със същата идея. Проблемите в Кралството са същите като в България: липса на възможности за реализация, ниски доходи, неспазване на законите и всепокриваща корупция. Нид ми каза, че тайландците (особено жените) много трудно получават визи за западни страни, затова за много от тях опцията е брак със западен гражданин. Спомних си за ситуацията, в която бяхме ние българите преди влизането ни в Европейския Съюз през 2007 година и безкрайните часове, които съм пропилял на опашките за виза. Стана ми мъчно за Нид и обещах да питам моя приятел дали не му трябват квалифицирани масажистки за фирмата. Това и направих след прибирането си във Виена.

             Тронният комплекс „Изкуствата на Кралството“ е наистина забележителна колекция от експонати ако,разбира се,успеете да се доредите да ги видите от плътната боботеща стена китайски туристи. Доколкото разбрах, те са там винаги – в един от интернет форумите имаше оплаквания, че си вършели естествените нужди на идеално подстриганата ливада. Ние обаче не се уплашихме и с придобития си шанхайски опит успяхме да се вклиним в стройните им редици,за да видим чудесата на Кралството. А определено има какво да се види. Преди всичко ще забележите злато,много злато – във формата на статуи, барелефи, съдове и какво ли не още,че дори и книги. Гледал съм нашите тракийски златни съкровища, както и тези на Египет, Иран, и на инките, но тайландските понятия за злато са просто други. Тук явно се мисли за този родил се при експлозията на звезди благороден метал не в килограми, а в метрични тонове. Освен злато в колекцията има скъпоценни камъни и...всъщност забравете,нека наблегнем пак на златото. Първоначално си помислих, че всички тези чудесни предмети са събирани в продължение на векове, но се оказа,че са поръчвани от сегашното кралско семейство на местни майстори именно с идеята да се промотират уменията им и величието на Кралството.

               За мен лично интересна беше и самата сграда на комплекса,която е построена от европейски архитекти в началото на 20ти век. Тронната зала пък е изографисана от италиански художници с историята на тайландската кралска династия Чакри, която управлява от началото на 18ти век досега. Кралете в тази династия се запомнят удивително лесно – всички са приели милостиво краткото име Рама. И добре,че са направили така, защото пълното име на сегашния крал Рама IX е Прабат Сомбет Пра Пораминтарамаха Бхумибол Адулиадей. Цялото име на Бангкок пък е толкова дълго и неразбираемо,че би докарало до тиха лудост дори и криптолог. Поради тази причина няма да го цитирам тук. Само ще кажа,че се състои от 168 букви. Тайландският език се е развил в наистина интересна посока.

               Напуснахме климатизирания рай на музея с готовността на риба цаца, на която са и казали да скача обратно в тигана с олиото. Нид си беше наумила да ни закара в близък манастир, намиращ се на върха на хълм. Идеята се оказа добра,защото отгоре се открива хубав изглед към Бангкок. Градът не е от размера на Шанхай или Токио, но си е впечатляваща гледка. Реката му придава някаква по-особена индивидуалност. На монасите обаче тази гледка явно им е втръснала, защото никакви ги нямаше да се появят. За сметка на това обаче видяхме как се прехранват. Вярващите им оставят в специално помещение кутии с дневните дажби храна, които надлежно са надписани „понеделник“, „вторник“, „сряда“... На монасите им остава единствено да се молят на спокойствие, освободени от баналните грижи за всекидневието. Помолихме се и ние за световен мир, ударихме гонга с голямото дървено махало и помолихме Нид да ни закара в хотела. Силиците ни бяха привършили,уви, а и беше време за кафе.