И така, един хубав ден в края на март се насочихме към летището за първия полет до Мюнхен. Бяхме се справили с багажа сравнително бързо и го бяхме вместили в два куфара и две пътни чанти с общо тегло шейсетина килограма. Когато приготвяш багажа за триседмично пътешествие в четири климатични зони с вариации в температурите от 5 до 35 градуса е необходима немалка фантазияи систематичност, за да не забравите нито спрея против комари, нито зимния шал. Помагат също така инвестицията в добри, леки куфари и разбирането, че няма начин да не забравиш нещо. Не забравихме обаче да вземем всякакви лекарства (само те тежеха повече от килограм), които за щастие така и не ни потрябваха.

 

Полетът със Сингапурските авиолинии мина, както се и очакваше – тоест чудесно. Въпреки че, както установихме на връщане, авиокомпанията е позагубила от блясъка си както много други в днешно време, тя си остава една от най-добрите в света. Храната е много добра, а обслужването отлично. Най ни впечатлиха стюардесите. Всички изглеждат като фини статуетки от порцелан и са сякаш изляти по калъп в спретнатите си костюми с цветовете на авиокомпанията. Но дори и при такова обслужване дванайсетчасов полет си е тежък за понасяне и, когато кацнахме на летище Чанги, леко се полюлявахме на краката си, допълнително зашеметени от часовата разлика. Иво и Диди бяха пристигнали преди нас и вече ни очакваха в хотела. Не успяхме да се свържем с тях през интернет, защото на летището WiFi връзката изисква специална регистрация през СМС. Затова използвах директно телефона, което навярно е предизвикало силно задоволство у мобилния ни оператор.

 

Бяхме ходили в Сингапур веднъж преди цели 18 години. Тогава прекарахме там две седмици на гости на нашия приятел Чаик. Той е сингапурец от китайски произход и кариерата му го заведе за доста години в Китай, където се видяхме с него за последен път. Сега обаче се беше върнал в Сингапур като шеф на голяма местна фирма и вече си бяхме уговорили вечеря с него. На вечерята щеше да дойде и дъщерята на Иво, Яна, която работи в Сингапур. Въобще се очертаваше голям купон. Междувременно ни беше любопитно дали и доколко се е променил градът след толкова време. Още при излизането от летището ни стана ясно, че едно нещо не се е променило – душманското съчетание от жега и висока влажност, което сякаш си е поставило за цел да изпие и последната следа от жизненост у теб. Добре, че се бяхме сетили веднага да си сменим зимните дрехи след полета с къси панталони и тениски. Веднага след влизането в таксито си припомнихме и друга местна особеност – навсякъде климатиците са сложени на максимално изстудяване и създават температура, която би накарала всяка бяла мечка да се чувства у дома си. Ние обаче сме гърмени зайци и си бяхме приготвили жилетки за справяне с тази беда. В хотела ни чакаха Иво и Диди, които доволно сръбваха еспресо. Пред Иво имаше и някаква чиния, субстанцията в която подозрително приличаше на шкембе чорба (оказаха се някакви нудъли). Техният полет беше през Истанбул и също бяха пътували много добре.

 

Тъй като щяхме да имаме само една нощувка в Сингапур, просто резервирах един редови Холидей Ин в квартала Катонг. Избрах го, защото е по средата между летището и центъра. Нямах големи очаквания към хотела, но се оказа чудесен избор. Стаите бяха съвсем прилични и много чисти, закуската чудесна, а обслужването на много високо ниво. Не само ни разрешиха да се настаним в стаите още в 10 сутринта, но и ни оказаха всякакво съдействие. Въобще в този град човек се чувства обгрижен – стига да си плати, разбира се. Бяхме останали със спомена за сравнителна евтиния при първото ни посещение, но днес Сингапур си държи цените на една Виена, например. Вече не можеш да ядеш три ястия за пет евро.

​

След задължителния душ решихме, че няма смисъл да се опитваме да спим, защото това тотално щеше да разбие биоритъма ни. Между другото, този път реших да експериментирам с мелатонин, който се взима по определена схема в зависимост в каква посока на света пътува човек и това се оказа отлична идея за справяне с часовата разлика. По време на пътуването сменихме времето пет (!) пъти, ако броим и едно минаване към лятно часово време в Австралия, а аз успях да се справя с нагаждането към тези промени много добре. Така че, поосвежени след душа и добре накофеинени, се отправихме към първата ни дестинация – новият (поне за нас) хотел Marina Bay Sands. Знаехме, че на покрива му има наблюдателна платформа и искахме да се качим на нея. Хотелът прилича на тримачтов кораб и доминира над целия залив. Докато се качвахме с асансьора нагоре, една жена по хавлия се заслуша в нас и се ухили. Оказа се българка, разбира се, дошла да поотмори в сауната на хотела. Тя тръгна към СПА центъра, а ние отидохме на наблюдателницата да гледаме града отвисоко и да смучем леден сироп. Горе жегата е феноменална, ветрец не подухва отникъде, но поне можеш да видиш колко е пораснал на височина градът през последните години, как стотиците кораби влизат в пристанището и как тийнеджъри крещят по покрива. Помотахме се там и решихме да се качим на Hop On Hop Off автобуси, които обикновено са добро решение, ако човек има малко време в даден град. Освен това, докато се возиш на втория етаж, движението създава приятен полъх, който почти прилича на вятър. Почти, но не съвсем.

​

Гледах излъсканите до стерилност сгради и блестящите от чистота тротоари и си мислех как ролята на държавата може да промени културата на цяла нация. През петдесетте години Сингапур е бил доста близък до асоциацията ни за „азиатщина“ – ниски паянтови сгради и значителна липса на хигиена. Еднопартийната система, наложена от Ли Куан Ю, наистина ограничава много от демокрацията, но пък значително повишава нивото на реда. Изглежда това състояние много допада на местните жители, защото те с радост гласуват за статуквото. Всъщност в самата партия има значително ниво на демокрация и истинските избори са вътрешнопартийните. Може да се каже, че общественият ред в Сингапур е „меритокрация“ – ако си талантлив и напорист, държавата ще те забележи и поощри, стига да работиш за обществения договор, негласно сключен между управлението и хората. Този договор е основан предимно на забрани и ограничения, които обаче имат своите много сериозни доводи. Например никъде не могат да бъдат видени домашни любимци. Преценено е, че на толкова малка площ те само ще направят нещата много трудни и затова притежанието им е силно затруднено с такси и изисквания. За да караш кола трябва да имаш лиценз, за който се играе на търг, а дори и да го спечелиш, пак е временен. А и колите струват в пъти повече от останалия свят. За дъвката е широко известно, че е забранена за внос там. Почти не можеш да видиш някой да пуши, просто защото на цели улици – например на главната търговска Орчард Роуд – пушенето е забранено и можеш да отнесеш глоба от 200 сингапурски долара (около 120 евро). В интерес на истината тук трябва да се отбележи, че има карта с местата за пушене и как може да се стигне до тях. Освен това държавата има право да се меси дълбоко в живота на поданиците си. Например, ако на блока ти има цветя в саксии и е твое задължение да се грижиш за тях, е напълно възможно държавен служител да дойде и да измери влажността в почвата. И да те глоби, разбира се, ако не е на нужното ниво. Въпреки всичко това хората изглеждат съвсем щастливи и в хармония със себе си.

 

Докато ми течеха такива мисли в главата, стана обяд и жегата сякаш се усили. Затова слязохме в Чайнатаун, който, честно казано, не се отличава много от тези в Сан Франциско или Бангкок. Същите магазини със същите пластмасови джунджурии, патки, безпомощно увиснали на ченгел, както и квадратни свински пръжки които приличат на изляти от чугун. Помотахме се, докато накрая се огледахме в една витрина и разбрахме, че приличаме на туристически зомбита. Затова се метнахме в първото такси и отпрашихме към хотела за заслужена дрямка.