Околностите на Мелбърн са богати на какви ли не интересни места за изследване. Чудехме се дали да не идем на обиколка из винарните в долината на река Яра, но вече бяхме планирали нещо подобно за Нова Зеландия. Затова се насочихме в посока на изучаване на местната флора и фауна. Вече бяхме видели неизбежните коали и какадута, а в Мелбърн и пингвини. Има разлика обаче да видиш как един пингвин се плъзга по дупе на пясъка и в това как го правят десетина хиляди пингвина в синхрон. Именно това се случва на остров Филип и затова взехме екскурзия дотам.
Този път екскурзията ни беше в група от двайсетина души в средноголям микробус. Групата беше доста разнообразна: в нея имаше от европейски студенти, тръгнали с неизбежните раници, до австралийски пенсионери. Този път щяхме на пътуваме на изток от Мелбърн. На излизане от града спряхме на широкия плаж Брайтън, където шофьорьт-гид ни обясни, че се намирали най-скъпите бараки за преобличане. Такива дървени постройки с размер от десетина квадратни метра можете да видите на много плажове по Северно Море и явно са внесени от страната-майка. В миналото можело да намериш такава барака много евтино, но сега станало модерно и престижно да си правиш партита там, а някои хора май и живеели в тях. Затова на последния търг една барака достигнала цената от 300 000 долара, което си е цената на прилична къща. Поразходихме се по плажа, при което вятърът успя да напълни вратовете и обувките ни с пясък с внезапния си порив. Все още скърцайки, се дотътрихме до микробуса и поехме на изток. 

         Минавахме през очевидно добър квартал, защото къщите бяха много изискани, а дворовете отрупани с цветя. Цените на недвижимите имоти в Мелбърн доста са се повишили в последните години, защото градът расте и е на път да настигне Сидни, а и икономиката се развива. Преди да заминем за Австралия бях гледал един местен сериал, „Криминалните случаи на госпожица Фишер“, и се възхищавах на направените от ковано желязо веранди и дори цели къщи. Мислех си, че това са отделни примери избрани специално за филма, но се оказа, че има цели квартали с такива къщи. Явно са били модерни в началото на двадесети век.

​

         Карахме още петдесетина километра, а пейзажът наоколо оставаше горе-долу еднакъв и не предлагаше друго разнообразие освен ферми с крави и тук-таме по някое кенгуру за разкош. Казвам километри, а не мили, защото австралийците, за разлика от другите англоговорящи народи, отдавна са зарязали традиционните си мерки и са минали на далеч по-удобната и логична десетична система. Браво на тях! Това прави живота на европейските туристи далеч по-лесен. Накрая спряхме на паркинга на парка за животни „Лунна светлина“. Въпросният парк се оказа истинско попадение, особено за женската част от екскурзията. Започнахме с разглеждане на емуто, голяма птица от рода на щрауса с поглед на амбулантен търговец. Симпатично двуметрово птиче, но му липсва величието на казуара. После аз забелязах излегнал се в голям варел уомбат. Уомбатите приличат на нашенските язовци, но са много по-пухкави и имат идиотско ухилено изражение на лицето. Изглеждат големи купонджии и като че ли повечето време се въргалят по земята. Много ми харесват тия симпатяги. Нащраках го на воля и после отидохме да видим шоуто с птиците. Бяхме гледали подобно в Сингапур преди години, така че знаехме горе-долу какво да очакваме – неизбежните папагали, соколи и други такива. В Австралия обаче има птици, каквито не сте и сънували. Например има една сива прица с толкова ръбати форми, че не се знае къде и е човката, къде и е опашката. Поради тази причина е трудно да познаеш накъде ще тръгне. Този континент наистина предлага много изненади.

            След птичето шоу идваше това, за което много хора идват – храненето на уолабита и кенгурута. Разбира се, не ви дават да ги храните с каквото ви дойде на ума, а трябва да си купите за $2 специална храна в пликчета, която подозрително приличаше на белени слънчогледови семки като онези, които се ядат по българските футболни стадиони. Доколкото съм чувал, дивите кенгурута са доста проклети същества и имат неприятния навик да ритат с мускулестите си крака и да дерат с големите си нокти. Тези кенгурута обаче бяха много питомни и явно се наслаждаваха на ролята си на кинозвезди. Диди и Ели изпаднаха в умиление и поеха под патронажа си по едно кенгуру с явното намерение да го натъпкат с храна до пръсване.На нас с Иво ни беше отредена ролята на фотографи, с която ние се справихме нелошо. Едва отървали се от дългоухата напаст, видях една криминално подценена клетка, пред която имаше само няколко туриста. Въпре пребиваваше тасманийският дявол, животно, станало известно преди много години от анимационните филмчета на Уорнър Брадърс за Бъгс Бъни. Тези симпатични животинчета са с размера на малки кучета, имат остри зъбки и още по-остър нрав. За съжаление популацията им в Тасмания е много застрашена заради разпространението на вид рак между тях, затова австралийското правителство има специална програма за зашитата и лечението им. Екземплярът в „Лунна светлина“ обаче изглеждаше в отлична форма и не спря да вършее из клетката. Това обаче не ми попречи да го заснема в най-добрата му светлина. Голям сладур! Накрая видяхме и кучета динго, които по принцип изглеждат симпатични животни, но това не променя факта, че имат неприятен нрав и могат да направят големи поразии. Успели да изщракаме по още стотина снимки, с чувство на изпълнен дълг се насочихме към местното кафене, където, слава Богу, имаше чудесно еспресо.

               Оттам се насочихме право до остров Филип. До него се стига по нещо като дига, започваща от градче с нетипично италианското име Сан Ремо. Предполагам, че са го кръстили така група италиански емигранти, страдащи по родината. Около пътя на влизането в остров Филип щъкат множество кенгурута и уолабита, както и друга местна фауна. Гидът ни обясни, че преди няколко десетилетия правителството решило да направи целия остров зона, забранена за нови строежи, за да се съхранят местните животински видове. В океана около бреговете на острова има и гърбати делфини, че дори и китове. Явно тези мерки имат положително влияние, защото броят им расте. Расте и количеството туристи, посетили острова: годишно идват по 3,5 милиона души, които оставят доста пари тук. Освен природните красоти на острова има и много известна писта за Мото Гран При, така че в магазините не липсват и сувенири с мотоциклети.

              Първо спряхме на най-западната точка на острова (The Nobbies), където има наблюдателница и пътека покрай океана. Гледката си е супер, но, честно казано, след Дванайсетте Апостола ни се видя като притоплена манджа. Поомешахме се с около хилядата китайски туриста наоколо и се насочихме към основното градче на острова. Дъщеря ни ми беше казала, че на острова е израстнал и има къща актьорът Крис Хемсуърт (сещате се, дългокосият красавец от филма „Тор“) та, ако случайно се покаже, да му взема автограф. Е, не се показа. За сметка на това се наплюскахме с великолепна риба с пържени картофки, а аз си купих великолепна плажна риза в електриково синьо с отпечатани на нея палми и примитивни идоли. Човек не може да я гледа, без да си сложи заваръчна маска. Смятам да си я нося по плажовете на Дунав за завист и удивление на местните.
Време беше вече да отидем и на парада на пингвините. За целта паркирахме на вече почти пълния с автобуси и коли паркинг, гидът ни раздаде билетите и се насочихме към входа на модерната сграда. Австралийците са направили солидни инвестиции в изграждането на центъра, но определено им се изплаща: свободни места практически няма. Аз обаче бях резервирал билетите още преди месеци и даже бях взел от най-хубавите места, откъдето човек може да види пингвините в непосредствена близост и без да го затискат десетки лакти в гърба.

 

             Насочихме се към нещо като амфитеатър с дървени седалки, обърнат към водата. Вече беше почти тъмно и откъм водата започна да духа. Ние обаче сме гърмяни зайци и си бяхме взели топли ветроустойчиви якета. Наблизо беше застанала служителка на парка, облечена в бежова фланелка с пингвин на нея и, надвиквайки се с китайската тълпа през микрофона, се опита да ни разкаже за местните пингвини. Видът, който живее на острова, е същият, който видяхме на кея в Мелбърн, и е най-малкият от всички видове пингвини. Дребните сладури са високи около трийсетина сантиметра и изглежда не страдат от липса на излишна интелигентност, поради което стават лесна плячка на различни хищници като лисици, динго и особено птици. Все пак имат достатъчно акъл, за да изчакат мрака, преди да се приберат от дневния си излет в морето на брега. Там добрите австралийци са им направили хитри малки къщички над дупките, в които пингвин може да влезе, но хищник не може да го докопа. Честно казано, не зная кой хищник с ума си ще тръгне да атакува при наличието на такова количество хора. Добре, че поне не разрешаваха да се снима. По-рано е било разрешено да се снима без светкавица, но после забранили снимането изцяло, след като разбрали, че някои туристи (предимно от далекоизточен произход) не разбират забраната за светкавица.

              Чакахме доста дълго, като дори се опита да завали. По едно време се показа първата група от десетина пингвина. Напредваха на прибежки и припълзявания, плъзгайки се смешно на гладките си дупета. Явно въпросният животински вид е и доста глух, защото не показва да забелязва ахканията и охканията на умилената публика. Реших, че пингвините от първата група са или камикадзета, жертващи се за общото благо в случай, че наблизо има хищници, или пък са избрани на общо събрание като най-умните и надеждни разузнавачи. Може и да било последното, защото по едно време два от тях се спряха, сякаш душейки влажния въздух, и после панически хукнаха назад към прибоя, развивайки нелоша скорост с късите си крачка. След малко от морето се показа по-голяма група пингвини, а след няколко минути и основното множество. Бяха стотици, може би хиляди, и се движеха почти в крак. Отдалеч гледката напомняше на мениджъри от финансовия сектор, прибиращи се към спирката на метрото след тежък ден. След малко обаче пингвините наближиха и отблизо човек можеше да види паниката в движенията им. Стана ми малко неприятно, че ги наблюдаваме от такава интимна близост. За момент се почувствах като воайор, гледащ през пердетата на чужда къща. Бавно се върнахме към входа на центъра, а пингвините все така продължаваха да се точат в колона покрай нас. Надявам се да са спали добре и да не сме ги притеснили прекалено много. Самите ние купихме сувенири от чудесния магазин на центъра и се насочихме до микробуса. Време беше да се прибираме в Съкровищницата и самите ние да поспим. На следващия ден ни чакаше път до Сидни.