За да оправдаят това относително неудобство при влизане, местните казват,че високите прагове не позволяват на злите духове да влизат и на пълзящите по пода дечица да излизат. Освен това къщите са с много отворени пространства и са разположение така,че винаги да има течение, което е нещо като естествен климатик. Около къщата на Джим Томпсън има и приятна градинка с водни площи, което също допринася за прохладата. Навсякъде са разположени предмети на изкуството – статуи на Буда, порцелан, картини, великолепни резбовани сандъци и скринове.

След къщата на Джон Томпсън се шмугнах в намиращия се наблизо шопинг мол МВК, най-големият в Бангкок. Той е интересна симбиоза между магазини на съвсем истински марки на първите четири етажа и нещо като копие на шанхайския пазар за фалшификати на горните четири. Стори ми се обаче, че шанхайските копия са някак си от по-високо качество и по-неразличими от оригиналите. Но може и да бъркам: и в двете страни работят ненадминати майстори на копирането. Погледах „оригиналните“ Лакости и Ролекси, поцъках и реших, че съм огладнял. Наоколо имаше най-различни тайландски ресторанти но, имайки предвид вече горчивия ми китайски опит с лютото, реших да се забия в един ресторант Пица Хът. Пицата си е пица навсякъде... Взех и за в къщи (тоест за хотела). Знаех,че Ели ще е гладна.

             Заварих любимата си жена в по-добро здраве и настроение, съдейки по скоростта, с която излапа пицата. После тя се обяви за излекувана и в добро състояние за обиколки на тропически метрополис. След неизбежното кафе се отправихме в посока реката. Все пак не напразно Бангкок е наричан „Венеция на Изтока“. Градът е нарязан от множество канали (или клонг, както ги наричат тук), вливащи се в могъщата река Чао Фрая. Имайки предвид задръстванията по улиците, речният транспорт определено има своите предимства. Затова се добрахме с метрото до Сатор, или Централния Кей. Оттам тръгват най-различни туристически обиколки, но ние решихме да се държим като местното население и срещу няколко жълти стотинки се качихме на една „експресна лодка“. Това е вид водна маршрутка, който спира на много спирки по пътя си. Каналите и реката са доста мръснички, но поне нямат специфичната миризма на застояло на венецианските си събратя. Поехме на север и минахме покрай няколко достолепни хотела, кафета и барове покрай реката. Видяхме и една нелоша църква. Самата маршрутка е дълга двайсетина метра и има по две седалки от двете страни на коридора. От време на време носът на маршрутката се трясваше в някоя по-голяма вълна и пръски окъпваха първите няколко реда, които посрещаха това водно кръщение с весели писъци.Накрая слязохме на спирка Та Тиен и отидохме до храма на Полегналия Буда. Храмът, разбира се, беше затворен, но ние се порадвахме на веселите му покриви през оградата. Знаехме,че ще го видим на следващия ден като част от програмата, която бях изготвил, и сега да дойдем тук беше просто повод да слезем от таксито.

            След като се помотахме двайсетина минути и нащракахме доволно много снимки, видяхме че е станало време да се отправяме към ресторанта, който бях резервирал. Насочихме се обратно към кея и тъкмо стъпвахме на клатушкащото се мостче, когато Ели заяви, че спешно се налага да потърси „онова заведение“. Кротко я попитах дали наистина се налага, защото таксито ни пристига след пет минути, а после друго няма скоро. Тя ме убеди в спешността на положението и аз примирено се насочих към „чакалнята“ на кея. Това е всъщност един вид понтон, който доста се полюшва и може да докара проблеми на страдащите от морска болест. На понтона бяхме пет души – двама битници от неопределена националност, един тайландски военен, обръснат будистки монах и аз. Луната правеше пътека през полюшващите се вълни, битниците смучеха бира и пощеха косите си, монахът тихичко мърмореше под нос някаква мантра, аз се опитвах да не повърна от клатушкането, а военният гледаше на цялата тази сюрреалистична картина с каменното си кафяво лице. По едно време нашето такси дойде и си замина. Попитах военният кога ще дойде следващото, а той свали фуражката си, почеса се по главата и изяви надежда, че това ще се случи в следващия половин час. Около тридесет секунди след заминаването на таксито Ели запъхтяна се появи и заяви,че всичко е наред и можем да тръгваме. Погледнах тъжно към отдалечаващата се лодка и се приготвих да чакам. За щастие обаче следващото такси допляска след не повече от десет минути.