- Дами и господа, скоро ще пристигнем в Сием Рийп. Както знаете, на повечето посетители в Камбоджа им е необходима виза. Затова ще ви раздадем предварително формуляри, които да попълните. Ще ви е необходима и снимка!

Наподобяващата кукла за игра корейска стюардеса се усмихна и започна да раздава въпросните формуляри. Аз се обърнах към седящата до мен Ели и попитах:

- Леле, казах ли ти да си вземеш снимка?

Леко пребледняла, Ели смотолеви:

- Нннищо такова не си ми казвал!

- Нима? Значи чисто съм изкуфял!

С това успокоително заключение започнахме да търсим снимка на Ели из порфейлите си. Равносметката беше, че такава просто няма. Единствената опция беше да изрежем снимката и от стара ламинирана членска карта. Тя я приготви и притеснено ме запита:

- Няма да ме върнат за такова нещо...нали?

- Няма как да нямат автомат за снимки там за шемети като нас – отвърнах аз с фалшива увереност в гласа.

След малко кацнахме в Сием Рийп и излязохме от Боинга на Korean Air. Ръкав за отвеждане към летището нямаше. Всъщност нямаше и автобус. Просто слизаш от самолета и прецапваш 100 метра до входа между наредените авиолайнери. Наближаваше полунощ, но въздухът беше като нагнетена с пневматична помпа лава. А ние идвахме от Сеул, където беше близо до нулата и бяхме облечени подходящо за Корея. След 20 метра из лавата се чувствах като водолаз в дълбоководен костюм от олово. За щастие летището се оказа климатизирано. Наредихме се чинно на опашката за визи и скоро се оказахме пред изморена камбоджанска лелка на петдесетина години, облечена в униформа с големи лампази на раменете. Плахи и подадохме попълнените формуляри с шестдесет долара (по тридесет на калпак) и двете снимки. Тя погледна красиво ламинираното лице на Ели и изпухтя:

- Тая снимка не става!

Още по-плахо признахме, че друга снимка нямаме и със свито сърце зачакахме присъдата и. Каката ни погледна и отсече:

- Два долара отгоре!

Двамата с Ели се спогледахме ухилени и аз подадох двата американски гущера. В този момент се потупах наум по рамото,че се сетих да взема дребни долари.

 

Бяхме резервирали стая в Golden Residence Hotel, като към стаята вървяха и разни други приятни екстри като масаж, вечеря и безплатен трансфер от летището. И наистина, шофьорът ни чакаше и ни настани в приятна и най-важното климатизирана Тойота. Самият хотел се оказа в самия център на града и е наистина чудесно място като отправна база за изследване на околностите. Не е евтин (особено по камбоджанските стандарти), но като се има предвид какво предлага за тези пари и особено великолепното обслужване си струва всяка стотинка. Всеки от персонала е не само дружелюбен, но е и готов да направи всичко за комфорта на гостите. Вярно, първата сутрин ни събуди някакъв ремонт от сградата срещу хотела, но едно позвъняване до рецепцията оправи нещата и ни преместиха в още по-голяма и хубава стая.

​

Планът ни беше да се срещнем с моят колега Дан на следващата сутрин на закуска и оттам да потеглим на обиколката из Ангкор. Той трябваше да е пристигнал с директен полет от Китай същата нощ. Да,ама не, както казваше Петко Бочаров. Оказа се,че полетът на Дан с прочутата авиокомпания China Eastern е престоял четири часа на пистата в Шанхай и после са ги разтоварили без повече обяснения. Така че идеята ми да пътуваме с Korean Air през Сеул се оказа просто гениална. На всичкото отгоре Дан беше предплатил за хотела и загуби тези пари, а и от китайската компания още отказват да му дадат компенсация. Понякога евтиното наистина излиза по-скъпо.