След още един декадентски ден в морето заобиколихме Южния остров от източната му страна и се качихме към Северния. Двата острова са толкова различни помежду си, колкото Нова Зеландия като цяло е различна от Австралия. Южният остров е много по-планински и като че ли в него стават по-тежки земетресения. Може би си спомняте унищожителното земетресение в Крайстчърч през 2011, което доминираше в новините доста време. Цялата Нова Зеландия е разположена на разлома между Индо-австралийската и Тихоокеанската тектонични плочи, така наречения „Огнен пръстен“ върху който имат съмнителната чест да са разположени също Япония и Индонезия. Поради това новите сгради в страната трябва да следват много строги технологични изисквания за устойчивост на земетресения. И докато на Северния остров земетресенията изглежда са по-малка опасност, то там пък геологията е много динамична и има много топли извори, гейзери и други такива екстри. Всъщност един от новозеландските ни водачи жизнерадостно ни уведоми, че всичко това било гърлото на супервулкан, който не се знаело кога ще изригне. Дано никога да не се случва, защото ще е много жалко великолепна земя като Нова Зеландия да иде зян.

            По план предпоследната ни спирка преди Оуклънд трябваше да бъде Тауранга. Оказа се, че пристанището на Тауранга всъщност е в градчето Маунгануи на около 15 километра оттам. Над пристанището се издига възвишението Маунгануи, което със своите 232 метра не е много високо и може да бъде изкачено за около час. От върха на този изгаснал вулкан се открива чудесна гледка към околните великолепни плажове и островчета. Ние обаче в момента нямахме време за такъв алпинизъм и се насочихме към добре подредената информация на пристанището. Не бях взел предварително никаква екскурзия, защото опитът в Акароа ни убеди, че предлаганите на място са повече от достатъчни и са висококачествени. Така че се наредихме на късата опашка и, когато редът ни дойде, служителката делово ни запита:
-    Така, какво ви се гледа днес?
-    Ммм – запънах се аз – определено маори. Хака, такива работи, нали разбирате?
-    Разбирам – благосклонно се съгласи тя. – И какво още?
-    Гейзери, води, дето бълбукат, и други такива природни чудеса.
-    Ясно. Имате късмет. Имаме екскурзия до място, на което маори живеят върху гейзери. И ще ви изпълнят хака. Ванът тръгва след 15 минути. Взимате ли я?
-    Опаковайте ми четири броя! – възторжено се съгласих аз.

          Взели ваучърите в ръка се насочихме към паркинга, на който по номера намерихме вана Тойота. Местата вече бяха почти запълнени, така че мен ме настаниха на почетното място до шофьора. Тъкмо се зачудих кой ли е той, когато шофьорската врата се отвори от кльощав мъж с червена шапка на поне 75 години. Помислих си, че това може би е бащата на шофьора, който си е забравил нещо в колата, когато достолепният джентълмен се настани на шофьорското място, призова ни да си закопчаем коланите и отлепи вана от паркинга с мръсна газ. За нула време излязохме от Маунтануи и се отправихме в северозападна посока. Джон (оказа се, че това е името на шофьора), караше с убеждението на човек, че целият живот е състезание. Докато притеснено гледах как стрелката на километража се набира вдясно, се сетих, че моето място го наричат „мястото на смъртника“ и от това никак не ми стана по-леко. По едно време даже инстинктивно се опитах да натисна спирачките, което, разбира се, е невъзможно от лявата седалка на кола с десен волан. Поради състезателните му склонности нарекохме Джон с прякора „Фитипалди“.

          След около петнайсетина километра излязохме от сравнително натоварените пътища около Тауранга и се насочихме през планините. Беше ми любопитно да видя вътрешността на страната, защото досега се бяхме движили все около крайбрежието. Джон се опитваше да обяснява какво виждаме и това ме притесняваше още повече, защото го разсейваше от шофирането. Горите са впечатляващи и не са много различни от тези в Европа. Джон каза, че дърводобивът е много сериозен бизнес и че страната е основен износител на дървесина. На много места виждахме просеки, на които в стройни редици бяха посадени млади дръвчета. Ясно беше, че дори и в този топъл климатичен пояс есента идва, защото бяха вече оцветени в приятна охра и тук-таме червеникаво. Известно време пътят се движеше успоредно на рекичка, която по едно време премина в немалко езеро. Джон любезно ни уведоми, че на това място през 1903 година внезапно изригнал огромен гейзер. Оценките за височината му варирали между 150 и 460 метра! Та въпросният гейзер донесъл смъртта на четирима туристи (и тогава ги е имало) и наложил преместването на цяло село. След няколко дни сам си затихнал. Определено с природата тук майтап не бива. Новозеландците обаче са се научили да живеят с тези дадености и дори добиват над 80 % от електроенергията си от възобновяеми източници, от които геотермалните са основна част.

 

           Накрая достигнахме широкия паркинг на маорското селище с гордото име Уакареварева. Селището е оградено с нещо като стена и в него се влиза само с билет. Джон ни предаде на друг екскурзовод, маор на име Стивън, и отиде във вана, предполагам за да гледа Формула 1 на мобилния си телефон. Стивън беше мургав и набит мъж на средна възраст. Маорите са от полинезийската раса и нямат нищо общо с аборигените, които са дошли в Австралия преди повече от 40 000 години. За маорите се знае доста точно, че са доплували до Нова Зеландия на лодките си със стабилизатори отстрани някъде в средата на XIV век и доста бързо колонизирали страната. Когато дошли британците, се наложило да влизат в преговори с маорските вождове за това кои земи на кого принадлежат. Общо взето се разбрали, въпреки някои опити за лъжене и превода и немалко сблъсъци. Днес маорите са около 15 % от населението и са много добре интегрирани в обществото: имат училища, университети, че дори и два телевизионни канала. Навремето обаче човекоядството е било масово практикувано от племето. Предполагайки, че темата е чувствителна, деликатно подпитах Стивън:
-    А как стои въпросът с яденето на човешко месце?
Очаквах да ме млатне с някой остър маорски боен инструмент, но той само се ухили и рече:
-    А, до края на XIX век си е било напълно нормално. Сбият се, например, две племена, и накрая вождът на победилото племе разцепва главата на победения вожд и изяжда мозъка му. А пък загиналите войни всички ги набутвали в голяма яма, покривали ги със слой земя и палели отгоре голям огън от листа. Така се получавало чудесно барбекю...
Тук Стивън направи малка пауза и добави:
-    ...но най-хубаво сме си хапнали, когато дошли англичаните... – и се изхихика. Явно му беше много забавно. Трябва да се каже обаче, че при липсата на протеини от по-едри бозайници в Нова Зеландия човекоядството става донякъде по-разбираемо, макар и все толкова трудно за оправдание.