Гейзери и маори (продължение)

           Уакареварева е наистина място, което никога не бих предположил, че съществува. Селото е със спретнати къщи и добре оформени алеи, има и нещо като обществена сграда, която служи и като кметство. Пред всеки дом има дървена фигура на пазителите на дома, които за маорите са нещо като римските лари. Личи си, че в селището си кипи нормален живот и не е само туристическа атракция, при все че, разбира се, основният приход на хората идва именно оттам. По улиците има доста деца, които играят на техните си маорски игри. Къщите обаче са доста нарядко и причината за това е, че в пространствата между тях всичко ври и кипи. Сценката ми напомни епизода с вещиците от „Хамлет“. Тук ще видиш голяма и на вид дълбока локва със сива кал, в която бавно се надигат и пукат мехури. Там пък има голямо езеро с по-бистра вода, над която се стеле пара. Очаквах да мирише силно на сяра, но не беше така; само на места се усещаше лек неопределен мирис. 

         Въпреки наглед тежките условия за живот, маорите много умело успяват да използват тези ресурси. Топлата вода се използва за пране, къпане, а на парата готвят. В изкопана яма се слагат суровите продукти, захлупват се с капак и след два-три часа имате крехко и здравословно задушено. Стивън ни заведе на обяд в кафето, където ни сервираха приготвени така пиле, картофи и царевица, които бяха много вкусни. Освен готвене, пране и къпане местните навремето дори се опитвали да погребват мъртвите си във вулканичната кал. С времето обаче поради естествени физични процеси телата били „изплювани“ обратно на повърхността, което едва ли е било много приятна гледка, та затова прекратили тази практика. Във всеки случай животът в Уакареварева едва ли е много лесен, въпреки безплатната енергия от земята. Преди петдесетина години на съседния хълм построили хотел със спа център, за да развиват туризма. След няколко години обаче установили, че сградата се напуква заради пропадане към огромна яма с гореща кал, заради което се наложило набързо да я изоставят и сега си седи като паметник на върховенството на природата.
     

          След като накупувахме сувенири от двата магазина в селото, се насочихме към покрита с навес сцена, където местната фолклорна група трябваше да ни изиграе маоркси ритуали и преди всичко хака. Може би сте виждали хака в изпълнение на националния отбор по ръгби на Нова Зеландия преди важни мачове. Идеята на тази церемония е била именно да сплаши врага преди битка на две племена. По-късно обаче в нея се включили и жени, като церемонията се използва по всякакви поводи – посрещане на важни гости, годишнини, заминавания, погребения... Редовете пред сцената бяха препълнени, но успяхме да си намерим добри места. Излязоха две четворки мъже и с жени в традиционните маорски носии – препаски за мъжете и сламени рокли за жените - и заеха бойни позиции. Жените бяха на заден план, явно нещо като морална подкрепа и бекъп вокали. Звездите бяха тримата мъже отпред. Казвам тримата, защото четвъртия беше нещо като бригадир в кооперативна ферма: само сновеше между мъжките и женските редици и крещеше някакви нареждания. И тримата юначаги отпред бяха високи татуирани здравеняци (татуировките са всъщност маорско изобретение и са много популярни тук). Единият беше като копие на пухкавия полинезийски полубог Мауи от анимационния филм „Моана“, а другият беше единственият с брада и май не си даваше много-много зор. Най ми хареса третият, който имаше нетипично сини очи (може и да не е бил много маор) и много приличаше на Дий Снайдър, вокалът на хеви метъл групата Туистед Систър. Също като него се вживяваше докрай в сценичната си роля, която всъщност съвсем не е лека. Хаката е свързана с крещене, пеене, подскачане, пулене на очи, плезене с езици (още една хеви метъл връзка) и много, много биене с пестници по тялото. Стана ясно защо мъжете са голи до кръста: именно за да покажат с червеникавите белези от ударите по гърдите си колко много са се старали и колко са страшни. След три-четири минути тежък труд хаката приключи с общ вик, при който двойникът на Дий Снайдър прокара пръст по гърлото си с красноречив жест какво очаква враговете. Или туристите, не разбрах много добре. После обаче се снимах с него, изплезили езици. Може пък да се окаже, че имам талант за това и да заформя една хака група във Виена.

        След представлението Стивън ни показа още много интересни неща в селицщето и ни обясни как функционира. Например в общата зала се влиза и когато имат да се разрешат някакви проблеми между хората и, докато това не се случи, никой не напуска. Разказа ни и че в момента селото е доста разстроено, защото миналата седмица намерили в един от изворите да плува мъртъв местен жител. Сега полицията разследвала дали е самоубийство, убийство или просто дали горкият е препил и е паднал вътре. Във всеки случай сега не можели да ползват топлите извори, докато не бъдат ритуално пречистени. 

          Взехме си довиждане със Стивън и намерихме на паркинга Джон, който кротко подремваше, събирайки сили за нови шофьорски подвизи. Оттам се отправихме към езерото Роторуа, което е много красиво и заслужаваше да му отделим повече време, но ние нямахме такова. Джон леко се унесе в превъзнасянето на красотите на Роторуа с изявления като „а ето на това кръстовище виждаме как местните жители са оформили пано от цветя. Виждали ли сте толкова хубаво, а?“. Сърце обаче не ни даде да го уведомим, че в Австрия всяко село има по-хубави градинки. Езерото обаче е наистина много привлекателно за местни хора и туристи с тихите си води и лодките по него. Тук видях нещо наистина смешно. Местно семейство се настаняваше на пикник, като последен от колата излезе домашния им любимец, средна по размер бяла коза с панделка. Завързаха я до одеялото да пасе, а те се заеха да пускат хвърчила.

         След кратка обиколка около езерото Джон натисна газта и за нула време ни закара до следващата ни дестинация, известна ферма за киви. За наша изненада се оказа, че кивитата, растат окачени на телове растения, подобни на лозници. Освен това кивито не било традиционен новозеландски плод, както твърди маркетинга, а е вкарано от Китай през XIX век и модифицирано от местен фермер. Дадоха ни да опитаме и златно киви, сравнително нов сорт, който е без власинки и може да се консумира, без да се бели. От магазинчето си купихме различни сладкиши с киви и, разбира се, натурален сладолед от киви. Може би вече сте разбрали, че много обичаме сладоледа. Наскоро изчислих, че ако бяхме спестили и реинвестирали парите, които сме похарчили за сладолед през съзнателния си живот, щяхме да имаме достатъчно, за да си купим нов Мерцедес Е-класа. И с това доказателство за сладоледената ни квалификация като фон трябва да кажа че този сладолед от киви беше определено в Топ 10 на най-добрият, който сме яли в последните двайсетина години. Наложи се да повторим. Бих и потретил, но Джон взе да дава зор и се качихме обратно във вана.
           Джон ни стовари точно пред кораба, но беше рано да се прибираме, а слънцето беше все така високо. Мислехме да се качим на преждеспоменатото възвишение, но беше твърде топло и решихме да не рискуваме. Затова решихме да се разходим из Маунтануи, което всъщност е много приятно градче с великолепни магазини и кафенета. В едно от тях пихме великолепно еспресо на тераса с изглед към плажа, където група местни деца безгрижно играеха с топки на футбол и волейбол. Тази гледка ни докара известна носталгия по собственото ни детство, когато с Иво играехме на футбол по улиците. В една класация плажът на Маунтануи е включен в Топ 25 на най-красивите в света и определено съм склонен да се съглася с това, особено когато бяхме възнаградени с великолепен залез, който оцвети небето във всички оттенъци на червеното и жълтото. Качихме се на кораба с голяма доза нежелание, защото на следващия ден трябваше да слезем на последната ни спирка – Оуклънд.