Мелбърн е чудесен град, но това не е единствената причина да му отделим цели четири дни от скъпоценното си време в Австралия. Той е и чудесна изходна точка за изследването на тази част от континента. Когато почнах да ровя из интернет за възможни маршрути, всички пътешественици казваха в съветите си „Идете непременно на Големия Океански Път!“  Започнах да търся повече продобности и не след дълго бях убеден – трябва да отидем там! И за да е преживяването още по-пълно и лично, инвестирахме в частна екскурзия по Пътя (вече ще го наричам така за краткост) с кола и шофьор-екскурзовод.

​

        И така, на следващия ден след пристигането ни в Мелбърн пред Съкровищницата ни чакаше колата – новичък Мерцедес Виано – с шофьорът ни Пол, симпатяга на наша възраст, който ужасно приличаше на Стив Карел в „Офисът“. Докато си пробивахме път из вече понамалелият сутрешен трафик се поразговорих с него. Пол се оказа новозеландец, дошъл в Мелбърн заради жена си-австралийка. Беше обиколил доста места по света, включително и в Европа. Пътешествията му бяха стигнали дори до Австрия, така че имахме доста общи теми за разговор. Интересно ми беше да видя погледа на чужденец, дошъл да живее за постоянно в Австралия. Исках и да науча повече неща за Нова Зеландия, която беше следващата ни дестинация. Пол се оказа много разговорлив, така че постигнах и двете си цели.

​

        Постепенно излязохме от градски конгломерат, какъвто си е Мелбърн въпреки цялата му красота, и покрай пътя се заредиха малки градчета с великолепни имена Кокорок, Лара и Джийлонг. Аз съм голям фен на един австралийски подкаст за наука, „Сутрешното шоу на Доктор Карл“, и често си представям местата, от които се обаждат слушателите („Обаждам се от Уулангонг...“). Е, сега можех да ги видя. Пол каза, че всички тези места имат отлична влакова връзка с Мелбърн, така че много от жителите им работят в големия град. Но скоро и този пейзаж се смени и се заредиха многобройни големи ферми с кротко пасящи крави и овци. Накрая влязохме в малко селце на име Айрейс Инлет и се закатерихме по един хълм. На върхът му се оказа голям фар, боядисан целия в искрящо бяло и червена шапчица на върха, за разкош. Гледките към морето и брега са много впечатляващи, но, както се оказа по-късно, далеч не най-добрите по Пътя.

         След като се нащракахме на воля, Пол ни заведе в много кокетно малко кафене наблизо, където ни бяха приготвили феноменални сладкиши. Собственичките бяха две очарователни възрастни дами и кафенето беше точно тяхно отражение – спретнато и артистично. Въпреки че бях обилно закусил в Съкровищницата не можах да издържа и ометох голям чийзкейк в компанията на силно двойно еспресо. Толкова за диетите по време на пътуване.

         Оттам поехме по самия Голям (или Велик, както също може да се преведе от английски) океански път. Той е дълъг общо 244 километра и за мен беше изненада да разбера, че всъщност е построен от завърнали се от Първата световна война австралийски войници като мемориал на падналите им другари. По него са работили 13 години няколко хиляди души и няколко от тях са дали живота си при построяването му. След завършването му пътят е отворил към света населените места по крайбрежията, както и многобройните му красоти. Днес по него ежегодно минават стотици хиляди, а може би и милиони туристи. По моя скромна преценка поне седемдесет процента от тях са китайци. Те пристигат обикновено с автобуси, но по-заможните си взимат и кола под наем. Тъй като са свикнали да карат от дясната страна, навсякъде по Пътя има големи табели на английски и китайски „Дръж вляво!“, за да се намалят катастрофите с тях, каквито стават всеки ден. Най-многобройно е китайското присъствие около табелката с надпис „ГОЛЯМ ОКЕАНСКИ ПЪТ“, на която всеки китайски турист държи да се снима поотделно. Заразени от примера им се щракнахме и ние.
Карането по Пътя не е много лесно, но в никакъв случай няма самоубийствените нотки на шофирането по планинските пътища около залива Амалфи в Италия, например. На много места има предпазни мрежи, защото свлачища се случват често. По едно време ни спря работник, защото едното платно на пътя беше затворено. Оказа се, че се прави профилактично изгаряне на площи с цел разчистването им като предпазна мярка срещу горски пожари. Те са истински проблем в този регион през лятото. Пол ни показа квартал в градчето Аполо Бей, който е бил изцяло изгорял преди няколко години. За щастие никой не загинал.

        По Пътя има много приятни градчета, всяко от които си заслужава човек да остане поне за ден. Ние за съжаление нямахме толкова много време, но все пак успяхме да придобием много добра представа от тях. Повечето от тези градчета са центрове за сърф и колоездене, както и всякаква друга активна почивка. Например по Пътя се провежда и ежегоден маратон. Много хора от по-големите градове обаче имат вили тук и идват просто за да избягат за няколко дни. Повечето къщи са традиционни, но видяхме и надвиснали над морето чудеса на архитектурата. Минахме през Ангълсий и Лорне, като накрая спряхме за обяд в Аполо Бей в много приятна местна кръчма. Поръчахме си пак риба и миди, защото, съгласете се, някак си не върви да си досами морето и да си поръчаш пържола. Обслужваше ни сервитьорка на средна възраст, която изглеждаше като сестра-близначка на Мишел Пфайфър в най-добрите и години. Въобще австралийците са много красиви хора и не е чудно, че много от холивудските звезди идват именно оттук. Попитахме Пол дали можем да и направим комплимент и той се ухили: „Давайте, тя ще се зарадва!“ И май наистина и стана приятно.