След обяда Пол спря в една евкалиптова горичка наблизо до пътя и сериозно заяви, че ще търсим коали. За съжаление започна леко да вали и коалите явно бяха решили да се приберат на сухо, за да не си намокрят кожухчетата. Почти се бяхме отчаяли, когато Ели забеляза една в клоните на високо дърво. Коалите обаче никак не са социални и като цяло показват на туристите единствено задните си части. Привлечени от въодушевлението ни, насам се насочи тумба китайски туристи и ние на бегом се изнесохме нагоре по хълма. Там се натъкнахме на още две коали, пак забелязани от наблюдателната Ели.

           Докато стигнем до колата, започна да вали. Поради това отделихме по-малко време на следващата ни спирка в парка, където все пак успяхме да видим някои от най-високите дървета в света. Оттам се насочихме към основната ни цел, Дванайсетте Апостола. С притеснение гледах как чистачките на Мерцедеса се задвижват все по-бързо, за да отблъскват налитащите дъждовни капки. Когато спряхме на паркинга на Апостолите обаче, вятърът беше прогонил облаците и бяхме възнаградени дори с няколо лъча слънчева светлина. Минахме през кафенето за жизненоважната течност и се насочихме към Апостолите. Бях ги виждал на снимка, но нищо не може да те подготви за тази зашеметяваща гледка. Застанал на добре обезопасената пътека, човек има чувството, че гледа пейзаж от филма Дюн и че всеки момент отнякъде ще изпълзи чуждопланетна форма на живот. Самите Апостоли са кули от варовик, отделени от брега чрез ерозията на вълните и суровите местни ветрове. Океанът подкопава основата на брега, образувайки тези кули и много заливчета и пещери около тях. Понякога тези пещери се срутват, образувайки нови форми. Дванайсетте Апостола въсщност не са дузина, а само седем кули. Всъщност са били осем, но една от тях се е срутила от само себе си през 2005 година. След време тези кули ще изчезнат, а на тяхно място ще се образуват други, отнети от сушата. Съчетанието от сапфирносиньото море и насечените на бледокафяви ивици кули те кара да снимаш, докато ти отмалее ръката. По едно време погледнах колко снимки съм направил и тихичко поблагодарих на оня инженер от Кодак, който е изобретил дигиталната фотография. Ако снимахме с обикновен филм отпреди трийсетина години, определено щяхме да фалираме.

             Нащракахме се в продължение на близо час, когато Пол ни показа да слезем надолу по стълбите към брега. И добре, че го направи, защото заливчето долу се оказа просто феноменално красиво. Малкият плаж е ограден от пещери, скали и красива гледка към входа на морето. Освен това, ако не се броят стотината китайски туристи, можеше да се каже, че сме сами на лагуната. Именно на това заливче през 1878 излезли единствените двама оцелели от потъналият наблизо кораб Лох Ард. Моряк на 19 години спасил момиче на същата възраст. За разлика от филмите обаче в живота не всичко се развива по сценарий. Той и предложил да се оженят, обаче тя отказала и се върнала обратно в Ирландия, където се омъжила за друг. Романтика, ама не докрай.

              След като се изкачихме обратно, успяхме да снимаме гледката и от друга наблюдателна точка, която беше не по-малко впечатляваща и много по-спокойна откъм китайско присъствие. Оттам се насочихме обратно по пътя към Мелбърн, който отне почти три часа. Почти не говорехме, защото имахме нужда да осмислим видяното, както и да качим голямо количество снимки в социалните мрежи през любезно предоставената от Пол насъщна интернет връзка. Модерни времена, какво да се прави.