Пълни с положителна биоенергия и наромантизирани до откат се отправихме към следващата цел. Тя се оказа доста далеч от основните забележителности на Ангкор и пътьом можахме да разгледаме повече от истинската, нетуристическа Камбоджа. Успяхме да видим и как се добива ориз, нещо,което по нашите географски ширини си е рядкост. Наблизо до Сием Рийп пък има цяло селище от наколни жилища, където пришълци от вътрешността на страната са придошли в очакване на по-добър живот и да започнат работа, която я им донесе $ 100 на месец, я не. В селището няма нито ток, нито вода. Всъщност Мао Да ми каза, че в родният му град също няма ток, въпреки че е сравнително голям. Попитах го как си изстудяват бирата и той ухилено каза: „А, за тая цел ползваме генератори!“ Бедността в Камбоджа обаче произвежда наистина потресаващи гледки.           Видяхме майка с три деца, които се опитваха да уловят риба с кош в близкото поточе, за да има какво да ядат вечерта. Покрай храмовете е пълно с 4-5 годишни деца, които са научили по няколко думи на английски и се опитват да продават сувенири. Също там човек може да види и оркестри от мъже, които свирят традиционна кхмерска музика. На всички тях им липсват ръце или крака,защото са пострадали от многобройните мини, останали след десетилетия войни. Пред оркестрите имаше надпис: „Ние сме пострадали от мини, но не искаме да просим! Вместо това искаме да изкараме прехраната си достойно, като ви забавляваме с нашето изкуство.“ И наистина свиреха отлично. Човек може да запази осанката си при всякакви обстоятелства.

         Предполагам,че няма човек,който да не е чувал за ужасния геноцид, който Камбоджа преживява при режима на „Червените Кхмери“ между 1975 и 1979, когато почти цялото градско население е принудено да се пресели във ферми за принудителна работа и поради системата за масовите убийства загива почти една четвърт от населението на страната. Попитах няколко камбоджанеца как се отнасят към този период, но останах с впечатлението, че всички просто искат да забравят този кошмар. И въпреки,че реално властта на Червените Кхмери пада след конфликт с Виетнам, изглежда в Камбоджа не обичат много виетнамските си съседи. Може би това се дължи на окупацията на Камбоджа през 80те години на двадесети век, както и заради голямото преселение на хора от Виетнам. Отношението към Тайланд е различно – двете нации са по-близки като култура и език.

Беше още към девет сутринта, когато достигнахме Бантеай Срей. В този момент разбрах, че най-голямата полза от ранното ставане е била да не се пържим цял ден. Докъм единадесет часа все още се живее; подухва ветрец и човек може да се наслади повече на преживяването. А Бантеай Срей с право се оказа любимият храм на Мао Да. Там е доста по-различно от другите забележителности в Ангкор. Храмът е малък и елегантен, като сградите са не сиви, а в приятен розовокафеникав оттенък. Барелефите са изработени от истински майстори и са много по-триизмерни от тези в другите храмове. Особено забележителни са женските фигури; всъщност Бантеай Срей е модерно название на храма и означава „Цитаделата на жените“. Комплексът не е бил проект на царски особи, а на двама братя-благородници от десети век сл.н.е. Затова някак си много личи, че нещата са правени не по заповед и да внушават респект, а „за своя душа“. Това място е едно от първите, където са правени възстановителни работи, и инфраструктурата е наистина добра. Пътеките са равни, широки и застлани с камък, а пред входа има хубав магазин и – благодарим ти, Шива! – дори кафене с истинско еспресо! Вярно, токът беше спрял и се наложи да изчакаме петнайсетина минути, но какво е четвърт час в очакване на благодатната течност?

            Разходихме се хубаво из комплекса и по едно време излязохме на широка сенчеста пътека. Там група жени продаваха плодове и напитки. С Ели си купихме изстуден ананас, изрязан в интересни геометрични форми и набучен на бамбукова пръчица подобно на сладолед Ескимо. Въпросният плод се оказа експлозия от вълшебни усещания за тропик, свежест и сладост. Ели заяви, че това е най-хубавият плод, който е яла през живота си, и аз съм много склонен да се съглася с нея. Подобен ядохме по-късно и в Тайланд, но някак си мястото, на което си го купихме в Бантеай Срей, прави камбоджанския фрукт по-специален.