След три дни лашкане на кораба вестибуларните ни апарати копнееха за гледката на твърда земя и сутрина на четвъртъка ни възнагради именно с това. Влизахме от западната им страна в прочутите новозеландски фиорди, където водата става много по-плитка и тиха. Още когато започнах да планирам екскурзията си бях заплюл националния парк Fiordland като задължително място за посещение в Нова Зеландия. Преди да решим окончателно за круиза разглеждах и възможността да се лети от Австралия до Куинстаун, а оттам да вземем друга екскурзия с хеликоптер или кола до фиордите. С преминаващ кораб човек не може да слезе и да се изкачи на върховете на хълмовете наоколо, но за сметка на това може да ги наблюдава от самата вода, което дава великолепна перспектива към тях. При това може да го направи с чаша първокласно еспресо в ръка. Към девет сутринта повечето пътници се бяха струпали на горната панорамна палуба, откъдето се открива изглед във всички посоки. Бяхме се облекли добре с якета и шапки. Фиордланд е на 46° южна ширина, тоест очакваните температури през април бяха като в Австрия през октомври. Освен това поради климатичните особености на региона тук духа и вали много, тъй като се сблъскват въздушни маси от различни посоки.

         С Иво бяхме на круиз в норвежките фиорди и бях впечатлен от красотата им. Очаквах да видя нещо подобно и тук, но знаех, че има една съществена разлика. Колкото и да са на север, норвежките фиорди все пак са част от европейския континент, който е населен от памтивека. Така че човешкото присъствие неизбежно е сложило своя отпечатък върху тях с интензивен риболов, строителство и тъй нататък. Новозеландските фиорди са практически недокоснати от човека. Първите поселници са били маорите, които идват около 14-и век, но явно времето им се е сторило много сурово, а и бурните води наоколо не са удобни за риболов, така че не са установили за постоянно. Това е дало възможност за запазването на някои наистина уникални (колкото и да е изтъркана в България тази дума) животински и растителни видове. Колкото и странно да звучи, преди идването на маорите в Нова Зеландия не е имало никакви бозайници (с изключение на един вид прилепи), така че островите са били царство на птиците. И докато в по-централните части много видове са изчезнали през последните два века, то на фиордите са оцелели например безкрилата птица такахе, както и единственият безкрил папагал какапо. Реките и самите фиорди са пълни с какви ли не великолепни риби и растения, които могат да бъдат видени само тук. Понеже споменах бозайниците, не мога да не отбележа елените, които някой умник внесъл през 19-и век, за да се развива лова. Без естествени врагове елените изяли храната на местните видове и значително ги застрашили. Затова днес новозеландското правителство активно окуражава лова им. 

         Както вече споменах, корабът влезе във фиордите от запад, накъдето е общата посока на Австралия, а после се спуснахме на юг. Първият фиорд, през който минахме, беше Милфорд Саунд. С другите трима от групата се опитвахме да си извоюваме добро място за снимане, защото гледките си струваха. Водата е отвсякъде заобиколена от хълмове с височина от няколкостотин метра, над чиито върхове виси мъгла. От някои планински ръбове текат вади, които на места се събират в мощни водопади. Това се получава, защото по тези масиви няма почва, която да задържа водата, и тя просто се оттича в океана. Панорамата е доста подобна на норвежката, но планините са някак малко по-закръглени и по-зелени. Освен това цветът на водата е малко по-тъмен. Това се дължи на многото валежи, които отмиват почвата от горите и танините от нея боядисват горните 30-40 метра от водата. Това пречи на светлината да прониква по-дълбоко и като резултат почти всичкият живот се концентрира именно в този слой. Там човек може да види и всякакви корали, както и местни субтропични риби. За съжаление не можахме да видим тюлени, от които също има доста.

        Сутринта времето беше слънчево и приветливо и се наснимахме на корем, но, когато в ранния следобяд наближихме втория фиорд Даутфул Саунд,  времето взе да се променя и рязко се влоши. За щастие обаче не заваля и можахме да останем на палубата. На нея по корабната уредба местен опитен водач обясняваше покрай кои места минаваме, както и много подробности за тях. Показа ни и мястото, на което през 1773 година капитан Кук прекарал пет седмици, за да се скрие от бушуващите океански бури. Разбира се, първото нещо, което направил, бил да нареди сваряването на бира. Отбелязах този факт на Диди, но тя не схвана намека и не почерпи с бира, а отиде с Ели до бара да си вземат тортичка.
    

      До края на деня успяхме да минем и през третия фиорд Дъски Саунд и остров Резолюшън, който също бил описан от капитан Кук. Островът и тихото пристанище зад него били открити от лейтенант Пикърсгил, който добрият капитан описва като „добър офицер и астроном, но обича да се налива с грог.“ Явно на корабите се е пиело душмански. Разбирам ги – капитан Кук не се е прибирал с години и екипажите му е трябвало да понасят какво ли не. Накрая съвсем се стъмни, затова прибрахме фотоапаратите и отидохме да видим дали Пламен няма пак да ни изненада с по някоя шопска салата.