На следващия ден се събудихме вече закотвени до град Дънедин, който с населението си от около 130 000 души е вторият по големина на Южния остров след Крайстчърч. Новозеландците бяха организирали слизането от кораба перфектно и нямаше никакви проблеми с визи или чакане за проверки. Бях взел предварително екскурзия с микробус и скоро се натоварихме на него, като преди това успяхме да се вържем в безжичната мрежа на пристанището за животоспасяващата интернет връзка. На корабът интернета е много бавен и много скъп (горе-долу долар на минута), а роуминг тарифите за Австралия и Нова Зеландия са просто ужасни. За щастие на много места и в двете държави има безплатна безжична мрежа. 

            Тъй като си нямахме елементарна представа какво време ни очаква, се бяхме облекли по класическия „метод на луковицата“: тениска, върху нея риза, върху нея елек, върху него яке ...схващате идеята. Това се оказа чудесно хрумване, защото времето в Дънедин е просто влудяващо. За прекарания там ден минахме през мъгла-слънце-дъжд-гръмотевици-слънце-дъжд-слънце-дъжд-слънце-не помня вече. На няколко пъти ни се случи да влезем в магазин и да излезем след пет минути при напълно различни метеорологични обстоятелства. Явно местните обаче са свикнали, защото май на никой не му пука много. Освен това човек може да обиколи почти целият център на Дънедин под аркади, които съединяват сградите. Явно горчивият опит ги е научил.

              Групата в микробуса беше доста шарена, а екскурзоводът забавен и знаещ. Първо ни закара до улица Болдуин, която със своя наклон от 35 % се води най-стръмната на света. На пръв поглед улицата не изглежда особено впечатляващо (доста е късичка), но този наклон означава вертикална промяна от един метър за всеки изминати 2.86 метра, а това си е доста близо до свободно падане. Ние с Ели използвахме случая да се заредим с кофеин от близкото кафе. Трябва да кажа, че в Дънедин и Нова Зеландия по принцип пихме едно от най-добрите кафета през живота си. В града има много и все качествени кафенета с много артистичен интериор и екстериор. Това може би се дължи на факта, че тук има много студенти. Показаха ни общежитията им; всеки студент може да наименова отвън стаята си с майтапчийски имена. Видяхме и стадионът за ръгби, на който са се играли мачове от Световното първенство. Ръгбито е игра-култ в страната. „All blacks“ са национални герои и всеки знае имената им. Наричат ги така заради изцяло черните им екипи.

               Следващата ни спирка беше сградата на гарата, която, както ни уведоми гида,  се води за втората най-снимана сграда в Южното полукълбо. Самата гара е от началото на XX век и е издържана в интересно черно-бяло каре отвън и мозайки отвътре. Излишно е да отбелязвам, че влязохме в нея при греещо слънце и излязохме при проливен дъжд. Той продължи на вълни, докато излизахме извън града към красивия бряг, по чието протежение има много наблюдателни точки за снимане. Това хубаво, но някак си е трудно да ги оцениш, когато вятърът се опитва да набута солени капки във врата ти. По едно време спряхме и гидът заяви, че отиваме по пътека до брега да търсим морски лъвове. Тези големи тюлени често излизали там, ни каза. Иво и Диди смело се присъединиха към неколцината тръгнали, но ние с Ели погледнахме плющящият по прозорците дъжд, решихме, че не сме чак толкова смели и се отказахме.  Точно тридесет секунди по-късно обаче дъждът внезапно спря, сякаш някой го беше спънал. Ние с Ели изскочихме от микробуса и с викове „Чакайте ни!“ препуснахме по пътеката, за да настигнем групата. За щастие не беше много кално и успяхме лесно да прескочим няколкото малки вадички. Заварихме останалите вече на брега на малкия залив, който се оказа наистина интересен. Растителността е като от друга планета, а изхвърлените на брега водорасли приличат много повече на октоподи от извънземна раса, отколкото на растения. За съжаление явно морските лъвове бяха решили да си останат в къщи на сухо, за да не си повредят кожухчетата.

Това беше краят на кратката ни обиколка и микробусът ни върна пак в центъра на града. Той не остави в нас някакви незабравими впечатления като архитектура или гледки, въпреки няколкото безспорно интересни сгради като гарата и църквата. Всички улици са перпендикулярни една на друга и доста напомнят на средноамерикански град от филмите от 60те години на ХХ век. Магазините са интересни, но и доста скъпи. Има обаче наистина добри сувенири. Дрехите от фината вълна мерино са запазена марка за Нова Зеландия и много от магазините предлагат именно тях. Можеш да си купиш пуловер, елече, жилетка, чорапи, вратовръзка, носна кърпичка и какво ли не от мерино. Цените обаче, както вече отбелязах, са доста солени. Влязохме в един забавен магазин на централната улица, в който наред до висококачествени сувенири имаше имитации на известни парфюми, които се продаваха от собственика-китаец без никакъв свян. Явно всичко е позволено в името на туризма и печалбата. След като обядвахме с индийска манджа и пихме кафета на три различни места се събрахме на градския площад с Иво и Диди и взехме такси обратно до кораба. По пътя се загледахме в железопътната линия, която върви по издигнат провлак над залива и явно е от жизненоважно значение за местната икономика. Общо взето, Дънедин е приятно място, но не би бил между първите ми избори за емиграция. Освен ако, разбира се, някой не дръпне шалтера на дъжда.