На следващия ден по план трябваше да отидем до Големия бариерен риф. За щастие слънцето ярко и приветливо светеше от сутринта, въпреки че цяла нощ беше валяло. Не зная дали можете да си представите какво е истински тропически дъжд. По време на пороя, за който говореше Браян, в Порт Дъглас бяха паднали 370 мм дъжд. Само за сравнение средногодишния валеж в България е около 550 мм. Нека припомня – това е за цяла година... Но в тази сутрин небето над Порт Дъглас беше чисто като съвестта на праведник. Планът беше да се натоварим на катамаран на фирмата Quicksilver, за да ни откара до платформа до външната част на рифа, която се намира на около 35 километра навътре в океана. На тази платформа има множество възможности за разглеждане на рифа като гмуркане, спускане с подводница и полупотопена стъклена платформа. Самият катамаран беше точно с цвета на живак, много модерен и оборудван с кафенета и големи телевизори, на които даваха филми за рифа. Тъкмо се бяхме настанили удобно, когато единият двигател подозително заглъхна и престанахме да се движим. След 10 минути обявиха, че има повреда в двигателя и се налага да се върнем в пристанището, но не трябвало да се притесняваме за нищо, защото имали друг катамаран на линия и просто щели да ни прехвърлят на него. Съдбата обаче не се беше отказала да си прави шегички, защото се оказа, че на втория катамаран не му работи климатикът. Така след един час чакане стана ясно, че пътуване до Рифа няма да има. Бързо се насочихме към офисите в пристанището, за да проверим за други възможности. Разбира се, почти всички кораби вече бяха отплавали. Успяхме обаче да намерим три места за бърза моторница с гмуркане на Рифа, която тръгваше след 15 минути. Въздъхнах и с присъщото си благородство се отказах в полза на другите от групата. Добре де, фактът, че не съм кой знае какъв плувец, също изигра своята роля. После се чудех дали да не разгледам рифа с хеликоптер, но се оказа, че и там няма места. Явно ще се наложи пак да се връщам някой ден.

 

            Та, докато лодката с другите от групата се отдалечаваше с доволно пърпорене, аз се насочих да разгледам Порт Дъглас. Най-интересен се оказа неделният пазар, на който човек може да намери местни стоки и доста качествени сувенири. В самия град пък има много добри магазини за опал, който е най-типичният австралийски скъпоценен камък. Има и много хубави кафенета, където можеш да зяпаш как местните богаташи разхождат спортните си Мерцедеси. После отидох да посрещна групата български гмуркачи, които ентусиазирано разказваха как са докосвали многоцветни риби и дори са видели костенурка. Нищо, ще ви го върна, казах си аз и си купих две кофички сладолед.

           През нощта пак валя като из ведро, но на сутринта отново грееше слънце. А това беше особено важно, защото имахме пътешествие в Дъждовната гора. Водач ни беше Дийн, много симпатичен австралиец на петдесетина и нещо години. Мислете за него като за първи братовчед на Дънди Крокодила. Решихме да вземем екскурзия само за нас четиримата, защото искахме да научим възможно най-много, а Дийн се оказа идеалният човек за това. Той е  бивш горски и е прекарал практически целия си живот в Дъждовната гора, поради което знае и кътните ѝ зъби.
Докато се придвижвахме бавно нагоре към гората с вана Тойота, Дийн се свърза по радиостанцията (там мобилните телефони обхват нямат) с една ферма за органични плодове и сладолед, в която трябваше да спрем на връщане. След уговорките какъв сладолед да ни приготвят, Дийн попита жената, с която говореше:
- Как е дъщеря ти?
- Не много добре. – чу се в отговор. – Лицето и е посиняло и подуто. Дават и антихистамини. Надяваме се до седмица отокът да спадне.
След като разговорът приключи, Дийн ни разказа какво се е случило с дванайсетгодишната дъщеря на фермерката. Влязла да се изкъпе в басейна и после взела оставената на стола кърпа да се избърше. Оказало се, че в нея се е спотаила петнайсетсантиметрова тарантула, от ония големите, космати паяци с размер на фризби. Та въпросната тарантула успяла да ухапе момичето по лицето, което довело и до въпросните проблеми.
- Надявам се, че са успели да утрепят косматата гадина? – любезно се поинтересувах аз.
- Не, защо? Вината не е в паяка, той си е част от природата. Пуснали го обратно.
Замълчах си учтиво и си помислих, че чак такъв природолюбител никога няма да стана.
  

            Първата на спирка беше в един величествен пролом в парка Дейнтрий, където са построили и туристически център. В центъра работят изцяло аборигени. Въпросът с интегрирането им в австралийското общество така и не е напълно решен, но се правят много неща в тази посока. Самият пролом е много интересно място, което в момента беше обвито и в мистична мъгла. След него слязохме към самата река Дейнтрий, която се влива в океана. Там се качихме на лодка, с която направихме едночасова обиколка на региона. В лодката имаше туристи от всякакви националности, включително и млада двойка, които бяха помъкнали още непроходилото си бебе, което пълзеше по пода на лодката и се опитваше да се прекатури през борда. А на брега на реката имаше соленоводни крокодили, които се припичаха на слънце и не издаваха какъвто и да е признак на живот. Преди известно време питах мой приятел-австралиец дали не го е страх от акулите, когато кара сърф до брега на океана. Той ми отговори:
-  А не, няма проблеми, знаем къде са акулите и кога идват. Сладководните крокодили също не са проблем, те са тия с тесните муцуни. Обаче соленоводните...(тук замълча и лицето му стана сериозно)...тия момчета ще те изядат без никакви проблеми. С тях шега не бива!

 

        Доволни, че сме останали цели, слязохме от лодката и пак се събрахме в колата с Дийн, за да потеглим към ресторанта за обяд. Той се намираше в друг природен парк и Дийн ни каза:
-  Отваряйте си очите за казуари. По принцип са срамежливи и не се показват много, но може да имате късмет.
И късметът реши да ни компенсира за фала с катамарана предишния ден. След един завой Ели извика:
-  Ето, ето ги! – и Дийн наби спирачките.
Казуарът е наистина интересна птица. Достига човешки ръст и прилича на пухкава черна топка на дълги крака, а синьочервената ѝ глава напомня на пуйка, само че е увенчана с рогов шлем. Въпросното птиче може спокойно да изкорми човек с ритник на завършващите си с голям шип крака, и понякога го прави. Не защото е лоша по природа – напротив, обикновено бяга от хората – а защото някои умни люде я провокират. Толкова за човешкия интелект.
    

         Казуарите, които ние видяхме, бяха два – баща и син. Дийн ни обясни, че веднага след като снесе яйцата, майката бяга презглава накъдето ѝ видят очите, а отговорността за измътването и обучението на казуар-младши, докато навърши една година, поема бащата. Погледахме как тези величествени птици бавно се отдалечават без да ни обърнат никакво внимание и продължихме към ресторанта. Той се оказа много приятно местенце, построено над вир на река. Там Ели и Диди решиха да поплуват,  а Дийн боядиса лицата им с кафява боя, която получи от смесването на местен варовик с вода. Гледката на жена ти, тръгнала по пътя на войната, винаги е стресираща 
       

         След като хапнахме, тръгнахме към сърцето на Дъждовната гора. Самата гора е трудно да бъде описана; тя трябва да бъде усетена, помирисана, докосната. Представете си, че сте пътешественик във времето и са ви върнали 130 милиона години назад. Динозаврите още не са се появили, те идват 65 милиона години след това. Над вас са надвиснали листа с размерите на плажен чадър, дърветата са странни и с форми, каквито никога не сте виждали. Някои от тях имат бодли, докато други се прилепват към по-голямо дърво и го използват като асансьор, който да ги изтегли нагоре към слънцето. По корите им пълзят гущери с вид на малки динозаври и зелени насекоми колкото дланта ви. Отидохме и до самия плаж, където е царството на мангровите дървета, които са съвсем различна екосистема. Дийн ни показа големи колкото юмрук семена, с които един вид дървета продължават рода си, използвайки водата за транспорт. Засадихме и по едно мангрово дръвче, след като Дийн направи същото и сериозно ни обясни, че всеки може да окаже положително влияние върху природата. На този плаж успях да зърна, макар отдалеч, и самият Голям коралов риф. Оттам се вижда и нос Изпитание, наречен така, защото там капитан Кук успял да надене кораба си Endeavour на кораловия риф и едва не потънал. Успял обаче да го оправи някак си, като увил дъното на кораба с резервното платно. Интересни времена са били, а капитан Кук е бил забележителен изследовател. Успял е да остави отпечатъка си не само върху Австралия, но и върху Нова Зеландия и тихоокеанските острови. Жалко, че накрая са го убили на Хаваите.
    

          На връщане минахме и през фермата за органични продукти. Оказа се, че за сладоледа наистина има опашка. Хората идват отдалеч, за да опитат леденото вълшебство, за което собствениците сами си гледат плодовете. Някои от тях не бяхме и чували, но самият сладолед беше доста вкусен и му личеше, че няма консерванти.
     

         Не ни се искаше да се разделяме с Дийн, но вече трябваше да се прибираме. Накрая, много доволни от цялото преживяване, с Иво му оставихме няколко банкноти, за да се почерпи за наше здраве. Дийн ни благодари, взе ги и извади от жабката на колата една касичка. После сложи парите там и ни каза:
-    С колегите сме решили да оставяме всички бакшиши за Фонда за опазване на Дъждовната гора.
Такъв човек е той. Надявам се да е винаги щастлив в любимата си Дъждовна гора.