Когато се прибрахме в хотела, краката ни приличаха на последствието от някакво ужасно средновековно наказание. Погледнах апликацията на телефона си и разбрах защо: бяхме изминали над тридесет хиляди крачки. Налагаше се да понамалим темпото след всичките тези интензивни дни. Поради това на следващия ден решихме да отидем до световноизвестния плаж Бондай и да се попечем. Местните познават веднага туристите по два признака: зачервените им лица и крайници, както и начина по който произнасят името на въпросния плаж. Инстинктът на всеки турист е да го произнесе с И накрая, Б-о-н-д-и, докато местната популация твърдо държи да се произнася с АЙ. Иди ги разбери.

            Тъй като към нощувката не влизаше закуска, решихме да заредим стомасите си, преди да потеглим към плажа. Намерихме чудесно кафене, разположено на сенчеста тераса. Келнерът се оказа англичанин, дошъл в Австралия, както каза той „заради любовта“. След неизбежните майтапи за Брекзит той ни разказа много интересни неща за Сидни и австралийците и ни даде практически съвети как да стигнем до Бондай. Дотам се ходи с метро и после с автобус, но, както може би си спомняте, любезната управа на Сидни се е погрижила всичко това да е практически безплатно през уикенда. В метрото още личаха последиците от предишната бурна нощ на връщащи се купонджии (в Австралия се пие душмански). Автобусът пък беше претъпкан с туристи и хора, просто тръгнали на плаж. Честно казано, не му разбрах какво толкова му е култовото на този плаж. Дълъг е може би километър и има наистина хубав пясък, но и е претъпкан от хора. За сметка на това явно е рай за сърфистите, защото имаше много от тях. Ели и Диди се топнаха във водата и успяха да завържат разговор с местните спасители, а ние с Иво хвърлихме по едно око (просто от любопитство и за обогатяване на мирогледа, разбирате) на красивите австралийки наоколо. Плажът явно е основан доста отдавна, защото съблекалните са поне на сто години. Всъщност по-интересната част е не самият плаж, а кварталът около него. В него има много хубави малки улички с бутици и заведения. И, тъй като беше неделя, успяхме да посетим и местния пазар. Там могат да се намерят сребърни бижута, произведения на изкуството, дрехи и храни. После непогрешимият ни нюх ни отведе към най-добрата сладоледаджийница (добре де, признавам си, бях я намерил предварително по отзивите в интернет). Трябва да кажа, че по принцип очаквах повече от сладоледа в Австралия, но този конкретно не беше никак лош.

             И тъй като или иначе този ден ни беше тръгнало на плажове, в късния следобяд отидохме с ферибота до Манли, полуостров на северозапад от Сидни. Определено има нещо несебърско в това място; може би това усещане идва заради разположението, малките улички и малкия, но качествен плаж. Главната улица е пешеходна зона и е пълна с хубави магазини, от които всеки втори е за сърф артикули. Самите сърфисти бодро джапат с мокрите си обувки наравно с китайски туристи (къде без тях), местни хора, дошли на по бира и улични музиканти. След като обиколихме полуострова, решихме, че сме огладнели и паркирахме в двуетажен бар на име Donny’s Bar, който обещаваше бира и вино на половин цена и жива музика. Получихме точно това, плюс първокачествена риба, уловена наблизо, и чудесно обслужване от младата келнерка. Въобще нивото на обслужването в австралийските заведения е много високо. Музиката пък беше осигурена от мускулест мъж с фланелка без ръкави, китара и чудесен глас, който пееше авторски песни. Слушах го и си мислех, че олицетворява чудесно австралийския начин на живот – свободен, талантлив и оригинален. 

           Хванахме предпоследния ферибот и пресякохме залива обратно. Водата миришеше на сол, а някъде от юг подухваше хладен ветрец. После преминахме покрай сградата на Операта и мога да ви уверя, че през нощта е още по-красива с драматичното си осветление. Проблемът е, че е трудно да я снима човек, докато корабът се движи, защото надигнатите от вятъра вълни доста го друсат и за дори най-добрата стабилизиращата система на фотоапаратите е трудно да се справи. После в далечината видяхме и круизния кораб, на който трябваше да се качим на следващия ден по обяд. Пристанището на Сидни е достатъчно дълбоко, за да газят в него кораби дори с тази големина.

            На сутринта на следващия ден ни остана време за две неща. Първо отидохме на обиколка в Операта. Сградата е феноменална не само отвън, но и отвътре. Керамичните плочките на покрива се оказаха всъщност не само бели, а бежови, и са наредени под такъв ъгъл, че цветът да изглежда отвсякъде еднакъв. Различните по големина куполи са с формата на мида и, събрани заедно, изпълват перфектен кръг. Около сградата има и много хитра система за отвеждане на водата, а климатизирането и се осъществява чрез мощни помпи, които използват вода от залива наоколо. Акустиката на залите вътре е впечатляваща, а от терасите се откриват главозамайващи гледки към залива. След един час обиколка на човек му става все по-ясно, че стои пред наистина забележителна постройка. Има и тъжен факт, свързан със сградата: архитектът и Йорн Утзон така и не я е видял завършена на живо. След като се скарали с поръчителите от общината заради многото забавяния и промени, той си взел куфара, върнал се в Дания и повече никога не стъпил в Австралия. Все пак всички признават приноса му и гениалността на дизайна му.

            Другото, което успяхме да видим тази сутрин, беше малкият музей на опалите в централната част на Сидни. Винаги съм бил почитател на този камък, който променя цвета си в зависимост от светлината, и даже имам пръстен с опал, който много обичам. Австралийските опали са световноизвестни с качеството си и магазини за тях има на много места. Музеят е малък, практически само две стаи, но показваше не само чудесни опали, но и историята и техниката на добива им. Имаше, разбира се, и магазин за пръстени, обеци, гривни и какво ли не. Някои от нещата бяха феноменално красиви, но само един поглед към етикета беше достатъчен да отскоча метър назад със сподавен писък на уста.

             Беше време да се разделим със Сидни, който всъщност беше и последната спирка в австралийската част на пътешествието ни. За довиждане един индийски шофьор на такси се опита (безуспешно) да надуе сметката ни двойно, но това не успя да развали настроението ни. Австралия е страна, която бавно, но сигурно си пробива път в сърцето на човек и завинаги остава там. Само да ги нямаше тия крокодили и паяци...