Въпреки царящото изобилие във всички магазини,в които влязох,отсъствието на някои от любимите ми продукти се набиваше на очи. Кисело мляко например има само подсладено. Пробвах няколко вида, включително един,на който пишеше Ултра Чисто Натурално. И той се оказа подсладен. Също така няма почти никакви видове шоколад. Има само няколко вида на американската марка Hershey, но нейните шоколади са доста далеч от истината. След дълги лутания намерих Тоблерон в щанда за чуждестранни продукти на Карфур, сграбчих три парчета и с треперещи от вълнение ръце ги понесох към касата. „Поне ще имам с какво да си пия кафето“,рекох си. Да,ама се оказа,че в Китай няма безкофеиново кафе,каквото съм свикнал да пия следобяд. Единствената ми надежда е да поръчам онлайн. Изборът на сладоледи е също нищожен, хората явно просто не ги консумират въпреки жегите в Шанхай през по-голямата част от годината. Наистина има Haagen Dasz навсякъде, но той тук е символ на статус и затова е много,много скъп. Сега съм взел две китайски марки сладолед,които намерих забутани дълбоко в един фризер. Ще ги дегустирам и ще докладвам впечатленията си.

 

Това,което ми направи наистина силно впечатление, е присъствието на няколко български марки. В корейския супермаркет имаше няколко стелажа със сирене (или мляко?) Момчиловци, а също така и българско кисело мляко произведено от японската фирма Мейджи. В Карфур пък имаше много видове Брускети Марети на Италфууд. Даже видях един-двама китаеца да си взимат от тях. Само така! Бъл-га-ри ю-на-ци!!!

 

Успях и да разгледам три мола,като някои от тях биха били съвсем на място дори и в Дубай. Размерите тук са, разбира се,огромни. Много е интересно човек да сравнява магазините за дрехи. Както и при хранителните продукти,повечето известни западни марки за дрехи и обувки са по-скъпи, отколкото в Европа. Има доста местни китайски марки, при които качествените неща също не са евтини. Тук вече проблемът е преди всичко с номерацията. Днес например си харесах едни много добре изглеждащи и изработени обувки,но се оказа,че имат максимум 43 номер. Моят нормален 44и европейски размер тук е за магазин „Гигант“. За сметка на това обаче намериш ли разпродажби на такива „гигантски“ номера, цените са наистина добри. Друга нелека задача е да намериш местна дреха,която да съвпадне с твоя вкус. Китайците много си падат по плюшено,пухкавко и лъскавко. Снимах една пижама,която изглеждаше все едно някой е съдрал кожухчето на някой ewok от Междузвездни Войни. Така че човек много трябва да внимава с избора – освен ако не се казва Азис,разбира се. При техниката и луксозните стоки човек пак не може да намери интересни неща за купуване. Луксозните стоки са от 30 до 70 % по-високи цени,отколкото в Европа по простата причина, че в Китай статусът е от изключително значение и хората са готови да платят много за него. При техниката пък възниква въпросът с език на менютата и особено с гаранциите. Общо взето, човек трябва много да търси,преди да намери нещо добро.

 

Успях и да отида до така наречения Пазар Евтинджак. Той се намира на спирка Тиантонг на линия 10 на метрото. Това е една огромна като хамбар пететажна сграда. Там в подземието са нахвърляни стотици магазини с какви ли не стоки, а колкото по-високо се качваш, толкова по-качествен става избора. Още с влизането ми в магазина за мен се залепи индивид с мазна коса и нелепа риза. С потайна усмивка ми заяви на развален английски: „Ти идва с мен. Аз покаже чудесни неща!“ И понеже тук англоговорящите са кът,реших да ида с него. Заведе ме в един наистина нелош магазин,където си заплюх една червена копринена пижама. Оказа се,че няма моя номер (разбира се...),но за сметка на това ми показаха същата пижама в натрапчиво златно в моя размер (който явно тук е XXXL). Попитах за цената и собственикът на магазина ми цитира цена от 300 Юана (малко под 90 лева). Разбирам,че природният инстинкт на всеки местен търговец е да вземе скалпа на такъв ценен гринго, но въпросният търговец понякога да се сблъска с риска,че въпросният гринго може да се окаже не чак толкова зелен. Изсумтях презрително и тръгнах да си ходя. Оня изпищя и скочи в краката ми, успешно имитирайки Боби Михайлов при дузпите срещу Мексико през 1994а. Попита ме през сълзи колко давам. „70“-казах му и го оставих безмълвен. Като видях,че го играе обиден,пак се отправих към вратата. Собственикът грабна пижамата,настигна ме в коридора и ми я връчи, като прибра двете ми банкноти от 50 и 20 Юана. Предполагам,че е направил поне двайсетачка печалба. Та така, сега ще си лягам облечен като златно кюлче във Форт Нокс. Дано само златният цвят издържи повече от три месеца.

 

Където и да пазарувате,ще ви издадат фактура. Разбира се,на места като Пазар Евтинджак това не важи; те са нещо като наднационална структура. Иначе ставката на ДДС е 11 %. Китай въведе връщане на ДДС за чужденци чак през лятото на 2015 година и то не за всички стоки и магазини. В Шанхай има само 27 магазина-предимно луксозни-където човек може да получи документ за освобождаване от ДДС.

 

Последното,за което искам да разкажа,са начините на плащане. Почти всички магазини приемат кредитни карти (дори и по-малките), но добрия стар кеш си остава цар. Тук обаче възниква проблем. В Китай е пълно с фалшификати на юани, особено на розовата банкнота от 100 Юана. Някои от фалшификатите са толкова добри,че не могат да бъдат разпознати дори с машина. Във форумите за чужденци се разказваха истории как фалшиви банкноти са били набутвани от теглене в банка и после са били отказвани в магазини.