След като приключих със зъболечението, реших да се отдам на културна програма. Отидох в Шанхайския Музей На Науката и Технологията. Музеят е наистина голяма сграда, приютила в себе си експозиции за науката,техниката и медицината. Най-интересна ми беше частта за космическите изследвания в които,както знаем,Китай играе все по-голяма роля. Разглеждайки ракетите-носители установих,че китайските модели все още има доста да се усъвършенствуват, докато стигнат до товароносимостта на американските и руските модели. Другото интересно нещо беше в отдела за информационни технологии. Там имаше компютър Макинтош и над него култова снимка на Дън Сяо Пин, който седи до пионерче със същия компютър през 1984а година. Надписът на снимката беше “Надареният пионер Лио Сю (или нещо подобно) демонстрира свои програми на другаря Дън Сяо Пин на този компютър през 1984 година. Другарят Дън погали пионера по косата и каза тези мъдри думи: Всички деца трябва да изучават компютър в училище.“ Ужасно съжалих,че батерията на апарата ми беше изтощена и не можах да снимам този бисер на комунистическата пропаганда.

 

На спирката до този музей е разположен пазарът за фалшиви стоки (Fake Market). Мислех,че ще е нещо като Пазар Евтинджак, но този пазар се оказа на много високо ниво. Честно казано,аз не можах да установя никаква съществена разлика в качеството на оригинални дрехи Армани и такива от този пазар. Силно подозирам,че много от стоките са измъкнати нелегално от фабриките в Китай,които произвеждат за големите европейски и американски марки. Цените на стоките също не са ниски но,разбира се,подлежат на сериозна корекция. Тук е и единственото място в Шанхай,където има сериозен набор от сувенири. Така че смятам да се върна пак и да проуча това интересно местенце. Предполагам,че и Ели ще иска да го посети с изследователска цел.

 

Тези дни възникна и друг проблем,който се наложи да решавам. Замърсяването в града се вдигна сериозно и достигна критични нива. На този сайт можете да видите данни на живо за нивото на замърсяване в Шанхай и други китайски градове. Индекс между 50 и 100 се смята за „умерена опасност“, от 100 до 150 е „опасност за специфични групи“, от 150 до 200 е „опасност за всички групи“, а нагоре можете сами да се сетите... Тези дни стойностите в Шанхай бяха около 170, а в Пекин стигнаха до над 250!!! Тук не се дишаше,а мога само да си представя какво е там. Затова реших,че не ми се иска да ме хващат астма или белодробни заболявания и че трябва да направя нещо. Първо си купих специална маска тип N95, която спира най-дребните частици и е със сменяем филтър. Избрах си синя маска – момченце съм все пак. Имаше и такава на точки,но реших, че не ми се връзва с имиджа.После реших,че е време да си купя машина за пречистване на въздуха. Тук има много модели и се продават като топъл хляб по разбираеми причини. След дълго търсене се спрях на модел на Панасоник,който на всичкото отгоре беше на невероятна промоция. Купих машината от магазина Карфур в шопинг мола на Хонгкоу Плаза и доволно излязох навън,за да установя,че е завалял проливен дъжд. Аз се бях предоверил на прогнозите в Интернет и не си бях купил чадър. Наоколо веднага се появиха продавачи на чадъри,надушили сигурната възможност за бизнес. Купих си един чадър за 20 Юана но установих,че ще ми е трудно хем да вървя в дъжда,хем да нося седемкилограмова кутия плюс няколко други чанти. Затова започнах да стопирам таксита. За съжаление същата идея имаха още стотина китаеца,които на всичкото отгоре имаха и езиковото предимство. Накрая пред мен спря едно странно превозно средство – мотопедка с три колела и широка седалка отзад,като цялото това съоръжение беше покрито с найлон в нещо като кабина. Китаецът в мотопедката явно си търсеше клиенти. И понеже молът е близо до моя апартамент си рекох „Що пък не!“ и му махнах.

 

Това се оказа съдбовно решение. Китаецът погледна адресът на листчето,което му дадох, и даде мръсна газ. След това направи обратен завой на забранено през три реда коли и влезе в локалното платно на насрещното движение. Аз по принцип си падам атеист, но в този случай направих изключение и започнах горестно да се моля на всички богове без никаква дискриминация. През това време китаецът натискаше клаксона,плюваше,даваше мигач, крещеше и си гледаше телефона. Пътуването продължи около 15 минути, но на мен ми се стори безкрайно.Накрая ме стовари пред блока и аз му дадох 20 Юана,колкото нормално струва таксито дотук. Китаецът погледна банкнотата, блъсна ми ръката и взе да крещи. Със знаци ми показа,че иска 50,щото валяло дъжд. Реших,че не съм чак такъв Гринго,но че заради шоуто по пътя ще му дам още 10. Бутнах му ги в ръката и се изнесох,последван от неистовите му крясъци.Не мисля,че пак ще се возя в такава душегубка.В апартамента разопаковах машината и се сблъсках с друг проблем-инструкциите,естествено,бяха на китайски. Оказа се,че и моделът е специално за Китай и няма инструкции на английски в Интернет. За щастие след известно търсене намерих инструкции на английски за сходен модел в Малайзия. Въоръжен с това знание включих машината и...нищо. Пълна греда! Машинката въобще не даваше признаци на живот. Въздъхнах,опаковах джаджата обратно и на следващия ден се понесох пак с такси към мола. Бях се разбрал с Ади да ми помага при превода по телефона. Последвалата пантомима може да се опише единствено като разговор на глухоням със сляп. След като се изредиха петима служители на Карфур да се опитат да решат казуса,накрая попаднах на правилната личност – интелигентно изглеждаща жена на моя възраст която явно беше шефка на отдела за електроника. Естествено,тя също не говореше английски,но със симултантния превод на Ади по телефона успяхме да се разберем. Свалиха от витрината същия тип машина, но с него пък възникна друг проблем-на свалящия се панел отпред имаше залепен голям надпис с цената. Шефката и една друга продавачка се заеха да свалят етикета с помощта на сешоар и вода. Това продължаваще вече 7-8 минути,когато пристигна един възрастен китаец в униворфма. Той им изкрещя нещо и взе да се хили. След това свали чистия панел от дефектната машина и го сложи на здравата, после пак ми се ухили и се почука с показалец по слепоочието.Превивайки се от смях,аз се понесох към касата с новата машина в ръка. Засега работи-стискайте палци!

 

Последната изненада за деня ме очакваше в таксито. Младичкият шофьор се обърна и на доста добър английски ме запита: „Накъде да ви закарам,сър?“ Щях да припадна от удивление. Надеждата наистина явно умира последна.