Прекарахме в Мелбърн общо четири дни, два от които бяха посветени на екскурзии извън града. Аз обаче ще ви разкажа за тях в отделни глави, а сега ще се концентрирам на деня, който прекарахме изцяло в града. Първата ни работа, след като закусихме на корем в Съкровищницата и се насмукахме с жизнеспасяващото кафе, беше да се метнем на трамвая и да отидем до пазара Виктория. Външно той не се различава много от другите покрити пазари по света, но след известно време разглеждане ти става ясно, че има много разлики в това, което се предлага. Някои от рибите на стерилно чистите сергии приличат на извънземни нашественици, а много от зеленчуците не бях виждал никога. От този пазар си купихме и много хубави сувенири. Оттам се насочихме обратно към центъра и разгледахме Музея на Изобразителното Изкуство, в който има и отлична колекция на художници от местното аборигенско население. Визията им за света е наистина интересна и доста различна от тази на другите култури. Врзъката им с природата и незаинтересуваността им от материалното са очевидни навсякъде.

    За обяд хапнахме по една гореща и безумно лютива мароканска чорба и успяхме да разгледаме местните трудещи се, които бяха излезли в обедна почивка. Мелбърн е космополитен град и понякога трудно можеш да кажеш кой от каква националност е. Хубавото е, че разбираш всички много лесно когато ти говорят, защото австралийският акцент е много отчетлив и приятен за слушане. Определено обаче има разлика с времената отпреди 40-50 години, когато Австралия е била отворена почти за всички и е приемала емигрантите с отворени обятия. Днес реалностите са други и приемът на хора отвън е много по-затегнат.

    Оттам отидохме до Скай Тауър, която е съвсем наблизо и от чиито 300 метра височина човек може да види целия град отгоре. Входът за кулата не е евтин, но определено си струва.  Ели, за чиято авантюристична натура всяка висока сграда действа като силен магнит, реши да пробва и малко по-силни усещания от простото зяпане през прозорците и се записа за разходка в стъклената клетка, която излиза от сградата и създава усещането, че висите от нея. Аз съм по-консервативен и не обичам много височините, затова останах да я изчакам отвън. Тя се появи от клетката след половин час, ухилена до уши, и заяви, че усещането е супер. Склонен съм да и вярвам: самата гледка отгоре е главозамайваща. Виждат се не само реката и пристанището, но и кортовете, на които се провежда Откритото първенство на Австралия по тенис, както и Мелбърнският крикет стадион, на който се играят и мачове по австралийски футбол. Тази игра е безспорно най-популярната в Австралия и трябва да кажа, че докато бях там и на мен ми стана много интересна. Весели момчета с гащи до коленета ритат една крива топка, но всичко е някак си на шега, защита почти няма и головете валят като дъжд. Резултати от типа на 87 – 79 са нещо нормални. Мисля си, че няма игра, която да отразява по-добре австралийския подход към живота: забавлявай се и не пречи на другите да се забавляват!

    След кулата се насочихме именно в посока на стадиона и тръгнахме покрай реката. Това се оказа недотам добра идея, защото закритите от дървета площи скоро свършиха и се оказахме на открито. Там уж есенното австралийско слънце здраво ни поджули. За щастие сме опитни пътешественици и се бяхме запасили добре с крем против слънце с фактор 50. Накрая свърнахме пак към центъра, където се намира алеята на AC DC – няколко улички, покрити с великолепни графити на тази и други рок групи. Снимах се с графит на любимата ми банда Джудас Прийст и това ме направи много щастлив.

    Вече наближаваше три часа следобяд, а по това време не можем без кафе, освен това бяхме гладни. Затова решихме да съчетаем приятното с необходимото и седнахме да пием кафе в една сладоледаджийница точно срещу парламента на щата Виктория, достолепна сграда в колониален стил. Докато пиехме от безумно силното кафе и нагъвахме от насъщния, зад нас мина двойка на средна възраст възраст. Жената явно беше нещо сърдита, защото се обърна към мъжа и на чист български му каза:
-    И престани да се държиш като буре бе!
За малко да избухнем в смях, но успяхме да се удържим. С годините и опита човек се научава да се контролира по-добре.

    Вече накофеинени, отидохме да се поразходим из университетския квартал. Улиците там са очевидно по-хипарски, с много заведения и бутици за дрехи, в които преобладава стилът на 70-те. Минахме и през градините Карлтън, голям красив парк с широки алеи и дървета от най-различни местни видове. Въобще Мелбърн е град с десетки добре поддържани зелени площи. Разстоянията обаче са много подлъгващи и, когато се прибрахме в Съкровищницата и погледнахме апликацията на телефоните ни, установихме, че сме изминали над двадесет километра. Отеклите ни крака ни определено бяха съгласни с това число. Докато си почивахме преди вечерята, Ели реши да покаже, че българите сме нация математическа. От хотела бяха оставили едно разбъркано Рубик кубче с надписа „Предизвикателство – наредете това Рубик кубче и ще получите бутилка бяло вино!“ Е, Ели го нареди и си получи бутилката, която после групата ни изпи с голямо удоволствие. Силно подозирам, че управата на хотела в бъдеще ше добави с малки букви към условията на играта „Не важи за българи!“

    Вечерта последвахме още един от съветите на Ваня и отидохме до плажа Св. Килда в ресторанта Pontoon. Докато стигнем до него, минахме през няколко от предградията на Мелбърн и успяхме да ги разгледаме. Доста напомнят на някои американски градове, но определено имат повече чар. Самият плаж предлага дълга променада, увеселителни паркове и заведения. Ресторантът се оказа с хубава гледка, много хубава риба на скара и, разбира се, първокласно вино (къде без него в Австралия!). След вечерята с елегантната походка на патока Доналд се насочихме към кея, пак по насоките на Ваня. Той е дълъг стотина метра и на него са накацали десетки рибари. Преобладаващият език тук не е английски, а гръцки, което в съчетание с морския пейзаж ни накара да се почувстваме като на Халкидики. В Мелбърн живеят над 150 000 души от гръцки произход, което го прави най-голямата гръцка колония в света.  Причината да дойдем на кея обаче не бе да гледаме как се лови риба, а колонията пингвини, която живее тук. Има десетки от тях, но е забранено да се снима със светкавица, защото животинките се плашат. Този вид пингвини е същият, който видяхме по-късно на остров Филип, и е от най-дребните пингвини в света. Погледахме ги как завират облите си дупета между също толкова облите камъни и се върнахме. На плажа течеше шумен купон: няколко души в одежди карибски стил изкарваха от барабаните си свирепи африкански ритми, а голяма тълпа младежи се кълчеше ентусиазирано под тях. Явно се бяха и понапушили, ако се съди от миризмата. Почудихме се дали да не се включим, ама решихме, че ни е противопоказано. Затова се прибрахме в хотела за заслужена почивка.

    В обобщение: Мелбърн е чудесен град с всички необходими условия за прекрасен живот. С удоволствие бихме живели в него.