Сутринта хванахме метрото и отидохме до храма Сенсожи. Токийското метро е всъщност комплекс от две частни мрежи плюс влаковете на Japan Railways. В началото не е лесно да се ориентираш предимно заради езиковият проблем, но след 3-4 пътувания се свиква. Най-важното е да знаеш на кой изход да излезеш, защото някои изходи на една и съща спирка са на километър разстояние един от друг. Не видяхме прочутите наблъсквачи, защото те всъщност действуват само на една-две спирки и в час пик, а ние случихме уикенд плюс национален празник в понеделник. Но и от плътната тълпа, която беше в метрото в тези дни, мога да си представя какво е в 8 сутринта в делник... Друга интересна особеност е тоталната липса на каквито и да било кошчета за боклук, което е в рязък контраст с идеалната чистота наоколо. Накрая,аз лично максимално се наслаждавах на имената на някои спирки. Например Окачимачи, Гошо и, представете си, Митака...
До храмът Сенсожи се отива по интересна уличка,наблъскана с магазини за сувенири и лакомства. Тук ни чакаше малка изненада. Четирима японски студенти - две момчета и две момичета - се приближиха към нас и ни попитаха дали могат да ни бъдат безплатни екскурзоводи, за да упражняват английския си. Явно е честа практика,която се изисква и от университетите (те учеха бизнес и обществена администрация). Когато отговорихме утвърдително, и четиримата ококориха очи и започнаха да пляскат с ръце с писъци. Английският им беше на ниво горе-долу като на наш четвъртокласник, но се стараеха. Обясниха ни как да се пречистим с дим,преди да влезнем в храма,и как да си изтеглим късметче.
Тук е моментът да кажа, че всички местни божества (специално Сенсожи е посветен на будисткото божество Бодхисатва Канон) са много комерсиално ориентирани и го правят без всякаква свян. Искаш да поздравиш божеството - хвърли монета в дупка. Искаш да си изтеглиш късмет - плащаш 100 йени и разтърсваш една кутия. От нея изпада пръчка с номерче. С него се отваря съответното чекмедже, а вътре чака късметче. На мен ми се падна „най-голям късметлия ще си“. Но и да ти се падне нещо лошо, проблеми няма. Плащаш си монетка,връзваш лошия късмет на специално място и –пуф!- си се отървал от лошия късмет.
След храма отидохме до Императорския Дворец - или поне това,което се вижда от него. Най-интересното там е каменен мост. Иначе околният парк е доста банален Явно ако не си японец, не можеш да усетиш значението на мястото.
Следващата стъпка беше храмовият комплекс Мейджи, посветен на едноименния император,който извежда Япония от феодализма и я прави развита държава. Самият храм е зелен оазис в сърцето на Токио,където дърветата са голям кът (в Токио се пада 10 пъти по-малко паркова площ на човек, отколкото във Вашингтон например). Много жени си носят кимоната. Особено интересно за нас беше да видим традиционни японски сватби. Паркът е много призрачен и интересен.
Вечерта бях приготвил малка изненада за Ели. Бях резервирал места в Molecular Tapas Bar на Mandarin Oriental Hotel. Обстановката там е много стилна, а шоуто е наистина велико. Бяхме 6 души, за които двама майстори на молекулярната кухня приготвяха на място дузина ястия с помощта на горелки и течен азот. Единият от майсторите, Кенджи, ни обясняваше как се приготвя всяко ястие и как да се яде. А да си изядеш молекулярната манджа не е лесна задача; за целта раздават чукчета и дори малко трионче... Вкусовите съчетания са уникални. Някои от тях избухват като забавена феерия на небцето; други са просто неочаквани. Някои от тях са толкова внезапни,че ми падна една пломба! Но като цяло ни остана незабравим спомен, в не малка степен и заради страхотната гледка на нощно Токио.
След вечерята се разходихме из скъпарския квартал Гинза. Много светлини, хубави коли и добре облечени млади хора. Но ние бяхме вече доста изморени и решихме да си отспим. На следващия ден ни чакаше Шинкансена до Киото.
