Изборът да летим с FinnAir беше продиктуван от няколко фактора: цена, желанието да се поразходим в Хелзинки и добрите часове на полетите. Всъщност авиокомпанията не е лоша и е на нивото на Австрийските Авиолинии. Има обаче една особеност: във FinnAir работят най-грозните стюарди и стюардеси,които съм виждал! Имахме четири полета с тях и във всички ни обслужваха екземпляри, излезли сякаш от сценарий на филм на Хичкок. Една от стюардесите беше поне 100 кила и имаше лице на сумист. Телесата и реално излизаха доста извън пределите на коридора. Разбирам политическата коректност при назначенията, ама всяко нещо си има граници.
Самолетът беше пълен с японци,както винаги тихи и дисциплинирани. Пред нас седеше младо семейство с две деца: бебе и сладко четиригодишно момиченце на име Годжи. С нея се закачахме доста време,после тя кротко заспа и повече не шукна по време на полета.
Пристигнахме на летище Нарита в Токио в що-годе прилична форма след десетчасов полет. Господ не ми е дал дарбата да спя в самолети и други превозни средства, затова се отдадох на изучаване на пътеводители за Япония по време на полета. Човек има много какво да научи за тази страна...
На летището се наредихме чинно на опашка,за да си получим пропуските за Japan Rail (JR Pass). Тези пропуски се издават с предварителна заявка само за туристи и струват около 200 Евро за една седмица, но са истинска необходимост, ако ще пътувате с влак из Япония. Използвахме пропуските още за пътуването до Токио с летищния експрес. Първото впечатление от експреса беше интересната система, с която всеки може да си завърже куфара за рамката на багажното отделение. На японците явно не им липсва практичен подход към живота.
Пак на летището Ели забеляза голям прозрачен чадър и настоя да го вземем. Били много модерни в момента. Та този чадър пропътува с нас над 1000 километра с влак, 3000 километра с кораб и 8000 със самолет, за да пристигне накрая в безупречно състояние. Жена ми е упорит човек, трябва да и се признае.
В Токио отседнахме в хотел Метрополитън на гара Икебукуро. Това е една от основните спирки в Токио, но едва ли има повече от 5 квадратни километра и 50ина изхода. Оказа се истинско попадение като локация,защото повечето влакове и основни линии на метрото минават оттам. Иначе хотелът си беше стандартна бизнес класа, само дето стаите бяха точно 10 квадрата. Всичко си е на мястото, но е някак си...оптимизирано. Това изглежда е стандартът за стая в Токио.
Точно до Икебукуро чухме силна музика и викове. Оказа се,че се провежда фестивал на народните умения,който трае няколко дни. Успяхме да видим народни танци и ритуали, както и бойни изкуства.
Тъй като можехме да се чекираме в стаята чак след 15:00, отидохме да разгледаме Токио от наблюдателницата на Токийската Градска Управа. Сградата е проектирана от Кензо Танге и човек може да се качи на върха съвсем безплатно. А гледката е удивителна. Токио не е като другите градове. Толкова е огромен,че реално няма една карта на града; вместо това ви дават карта на отделните региони като Шинджуку, Гинза и т.н. Градът определено не е най-красивия на света, но има свой характер. Всеки четвърти японец живее на разстояние до Токио, от което може да ходи на работа там. А това са над 30 милиона души...
Тук трябва да кажа, че основната забележителност на Япония не са храмовете,градините и замъците, а хората. Японците се отличават с много голяма услужливост. Разбрахме, че е съвсем нормално за служител да напусне магазина си и да ни заведе лично до мястото, което търсим. Английският си е екзотична рядкост, но всеки поне се опитва да разбере и помогне. Коректността е издигната в култ-никой не лъже и не взима бакшиш. А и защо да взимаш допълнителни пари за услуга, за която клиентът вече си е платил и ти е осигурил хляба? Страната е в определена криза и тя си личи навсякъде: колите са поостарели, пътищата не са изкърпени... Но японците запазват онази дисциплина и присъствие на духа, които ще им помогнат да се измъкнат и пак да заемат подобаващото им място в Азия и света.
Особено сладки са японските тийнейджъри. Момичетата се обличат в стил,който е странна смесица от кукла Барби и лейди Гага с лек намек за Джон Галиано. Всички момчета са с прически в стил „моят фризьор се друса“. Но този техен малък бунт е разбираем. След няколко години ще ги засмуче корпоративната машина и цял живот ще ходят еднообразно подстригани и с еднакви костюми.
След настаняването в хотела отидохме до Акихабара, местната Мека за любителите на електрониката. Много светлини, манга и техника. В магазините цените са добри, само дето са за японски модели. Мислех да си купя фотоапарат или high definition Walkman,но се оказа,че са с менюта само на японски. Моделите за Европа и Америка са на двойна цена.
Тук трябва да опровергая един мит. Япония съвсем не е скъпата държава,която всички журналисти описват. Наистина в последната година йената се обезцени с 40 % спрямо еврото и долара, което прави притежателите на тези валути далеч по-платежоспособни. Но и преди това цените са си били съвсем човешки. Можете да се нахраните в прилично ресторантче за 1000 до 1500 йени (7 до 10 Евро). Дневната карта за токийското метро е 1000 йени, което никак не е много,имайки предвид обхвата на линиите. Минерална вода от автомат е 100 йени, или доста по-малко от цената във Виена например.
