След като вече прекарах повече от месец в Китай реших,че съм насъбрал достатъчно впечатления от китайците и че трябва да ги споделя с вас. Но преди да започна,искам да направя едно уточнение. Всичките ми впечатления са директни и не се опират на расови предразсъдъци. Расизмът ми е безкрайно чужд и имам приятели от най-различни националности,включително китайци. Призмата,през която наблюдавам и ви споделям случващото се около мен, е точно същата, каквато бих приложил спрямо собствения ни вид Хомо Булгарикус. Реших, че поради многобройните си особености китайците също заслужават собствена видова класификация, така че оттук нататък ще наричам типичните представители на тази народност Хомо Китаикус.

 

Простотия до шия

 

Така - измих си ръцете с „дребния текст“и вече мога да ви кажа лошите новини: от гледна точка на западния човек Шанхай е пълен с великолепни, първокласни, неподправени простаци. Първото нещо,което чужденецът забелязва, е навикът на повечето китайци да храчат и плюват по улиците. Всъщност понякога само си храчат,без да плюват – все едно си правят гаргара. Но повечето пъти изстрелват напред от устата си сочна порция телесни сокове, без да гледат къде точно ще попадне тя. Затова човек трябва много да внимава къде стъпва. За целите на науката си направих експеримент и преброих колко храчки ще видя по земята в продължение на 200 метра. Резултатът беше 8 – или по една на всеки 25 метра. Освен това китайците нямат никакви проблеми да „пускат гълъбчето“ или да се уригват на публично място. Всъщност ми се струва, че концепцията за лично пространство на публично място не съществува. Всеки се ръга с лакти и се блъска до изнемога в името на личното оцеляване. Процедурата по излизане в метрото е горе-долу следната: когато спирката ви наближи, гледате да сте възможно най-близо до вратата, защото иначе никой няма да ви обърне внимание и да ви направи път. Когато вратата се отвори,напрягате мускули и с вик „Атакааа!“ се втурвате към изхода, защото там напират да влязат безбройни орди. Гледката напомня на битката при Термопилите. Вече казах, че моят приятел Дан е в отлична физическа форма поради редовното тичане и блъскане във фитнеса. Та този американски юнак успя героично да удържи на вратата около двайсетина дребнички китайци в продължение на почти минута. Беше монументална сцена: китайците с крясъци напираха, а Дан с каменното лице на Рамбо в Първа Кръв ги отблъскваше. Та след първите ми две-три седмици в Шанхай цялото ми тяло беше насинено. Един тип даже успя да се блъсне с мен на пълна скорост и успя да избяга, преди да съм реагирал. Друг кашляш и подсмърчаш индивид пък застана до мен в метрото, обърна се към лицето ми и се изкашля в него от петнайсетина сантиметра. Ръката ми сама се вдигна,за да раздаде възмездие, но в последния момент се спрях. Замислих се,че моментното удоволствие не си заслужава срещата отблизо с китайските правови органи, и се оттеглих на разстояние.

 

 

 

Друго нещо,което веднага ви прави впечатление, е навикът на много Хомо Китаикус –предимно от женски пол - да крещят, вместо да говорят. Попитах нашата китайска приятелка Джулия защо го правят. Тя се усмихна и каза: „Навярно искат да бъдат сигурни,че някой ще ги чуе!“ И наистина – не е лесно да бъдеш чут сред милиард други гласове. Понякога обаче това наддумване става наистина тежко за понасяне за хора, свикнали с по-ниски децибели. Особено дразнещо е, когато обстановката не предполага да се крещи. Когато бяхме в Нанджинг и посетихме Мемориала на Жертвите минахме и през костницата, където са положени останките на хиляди жертви. Обстановката е подобаващо мрачно-тържествена и има много надписи, призоваващи към респект. При все това една дамичка на средна възраст крещеше в новичкия си АйФон все едно е на пазара за риба. За мое удовлетворение обаче околните също я гледаха с неодобрение.

 

 

 

От всички най-лоши обаче са мотопедките. Вече споменах за някои особености на

местния трафик, но мотопедките наистина надминават всички норми. Освен че карат

без каски и без фарове през нощта, те цепят в насрещното и по тротоари и алеи, без да им

дреме за пешеходците. Често се изкушавам просто да разперя ръка настрани и...

Не че шофьорите са по-културни. Пешеходната пътека в Китай явно е знак за „Дай газ!“

Средният австрийски пешеходец би оцелял в Китай около 4 минути и 32 секунди.

При това няма да бъде отнесен от превозно средство, а просто ще получи инфаркт

от гледката по пътищата и тихичко ще си иде...