Има нещо в музеите,което неудържимо ме привлича. Не знам дали е заради увлечението ми по история и изкуство, или заради онова усещане да останеш насаме с таланта на хора,които отдавна са си отишли и които никога няма да познаваш. За мен всеки музеи е като човек – със своя физиономия и дори пол. Някои са нежни като френски парфюм, докато други са монументални като египетска пирамида. Във всеки случай, когато отида в нов град първата ми работа е да си направя списък с музеите,които трябва да навестя. Така се получи една доста пълна колекция от почти всички големи музеи в света.

 

Естествено не направих изключение от това правило и в Шанхай. Градът не е известен с музеите си и не очаквах прекалено много от тях. Оказа се,че донякъде съм бъркал. Освн това се страхувах и от евентуална пренаселеност в музеите,имайки предвид горчивия ми опит с Националния Музей На Културата в Тайван (вижте тук). Музеят в Тайпе е и една от причините много от китайските съкровища да не са в континентален Китай. Просто Чан Кай Ши е заграбил каквото е можал при бягството си от победоносните войски на Мао,за да основе тайванския музей. Предполагам,че Китай и до днес не може да преглътне това.Вече писах за Музея на Науката и Технологията. Той е интересен (донякъде),но аз си падам много повече по изкуството и историята. Проверих за мненията в TripAdvisor и видях интересен малък музей с положителни оценки от посетителите.

 

Става дума за Шанхайския Арт Център за Пропагандни Постери. В сайта и отзивите пишеше за хиляди пропагандни постери от петдесетте години досега. Така че един ден просто се метнах на метрото и слязох на спирката на Шанхайската Библиотека, която е монументална сграда и сама по себе си си заслужава разходката. Знаех,че това е малък частен музей, разположен в мазето на блок. Не знаех обаче как да намеря самия блок. Затова бях снимал адреса на телефона си (ако съм забравил да кажа-в Китай няма Гугъл Мапс или други подобни навигационни глезотии). Спрях едно такси и му показах адреса. Онзи избухна в излияние от думи и от жестовете му разбрах,че съм съвсем близо до музея – само трябва да завия наляво на следващата пресечка. Един вид-няма нужда от такси. Благодарих му и поех по указания път. 45 минути по-късно разбрах,че чичката ме е преметнал. Извадих картата отново и след сериозен мисловен процес успях да налучкам пътя. Музеят се оказа в много модерна жилищна сграда с охрана отпред и множество БМВта и Поршета на паркинга. За съжаления самият музей е доста малък – само 4 стаи. В тях са наблъскани някои наистина много интересни постери пропагандиращи не само прекрасните чудеса на китайския комунизъм, но и тези на братски страни като Русия и Куба. Не видях никъде реклама на успехите на българския комунизъм и това донякъде ме обиди. Сега,разбирам,че на бай Тошо му липсваше визията на Фидел, но можеха все пак да сложат някое Кремиковци или поне един Проход на Републиката. Така де. Обаче се изкефих мощно на изображението на империалистите. Навремето е поне можело да си го изкараш на противниковия строй. Сега не се знае кой е противника и не е политически коректно да рисуваш такива нещица.След като разгледах експозицията и направих крадешком няколко снимки отидох до магазина. Частникът,който държи музея,си е направил много хубаво бизнесче. Човек може да си купи рамкирани постери в ораничени издания за сериозни суми,достигащи до 500 Евро. Реших,че ще се въздържа и че ще си спестя парите за нещо по-сериозно – например сладолед.