Когато се разбра,че ще ходя в Китай, дъщеря ни Алекс ми заръча „И непременно да опиташ патица по пекински!“ Обещах й, че ще го направя. И ето ни във влака за Бейджинг, литнали към заветната патка с 300 км/час. Тук е моментът да уточня едно малко недоразумение. Градът наистина се казва Бейджинг, а не Пекин. Вярно е, че предишното име на града е било Пей Пинг, откъдето идва и нашенското Пекин. Това обаче се е променило преди много години. И понеже бейджингските местообитатели се обиждат, когато някой сбърка името на града им, нека ги уважим и да наричаме нещата с истинските им имена. От този момент ще наричаме патката „бейджинска“.

 

Бяхме тръгнали от Шанхай при температури от около десетина градуса, но чудесно знаехме какво време ни очаква на повече от 1300 километра на север. Влакът ги глътна с ритмичността на метроном за по-малко от пет часа. Само си представете да стигнете от София до Берлин за по-малко от 5 часа с влак. Представихте ли си? Отлично. Значи мога да продължа с китайските реалности. Бейджинг ни посрещна с кучешки студ и още по-ужасен смог. Всички медии обявиха, че в града е обявен Код „Червено“ за опасност от замърсяване и веднага разбрахме защо. Над китайската столица беше надвиснала сюрреалистична пелена от някаква мръсносива субстанция. Изглеждаше, сякаш Кристо (онзи същият, дето е забравил, че е българин) го е опаковал с изполвани филтри от климатици. За щастие имахме своя таен коз в Пекин – моят приятел Чайк, с когото сме завършили заедно във Франция преди повече от 15 години. Още навремето се сдушихме с Чайк и поддържахме приятелството си живо през всичките тези години. Та с него се видяхме още в Шанхай и сега той с нетърпение ни очакваше и в Бейджинг.

 

След дълго проучване бях избрал Ню Уърлд Хотел, който се намира на пешеходно разстояние от много забележителности. От управата му ни бяха обещали по-хубава стая, за да компенсират факта, че имало ремонтни работи по басейна (който така или иначе нямахме намерение да ползваме). С повишени очаквания се насочихме към стаята на шестия етаж. Още с отварянето на вратата ни лъхна кошмарна миризма на цигарен дим. Даже и не погледнахме вътре, а на бегом се изнесохме към рецепцията, за да ги уведомим за станалата грешка. Оттам бяха много изненадани и ни казаха, че стаята уж била за непушачи. Дадоха ни друга на седми етаж, като този път изпратиха и човек с нас, за да провери. И втората стая миришеше като складовете на цигарената фабрика в Благоевград, в която съм имал честта да работя. Онзи звънна по телефона и последва някакво разгорещено обсъждане. После ни уведоми, че на осмия етаж ни очаква по-добра стая, която си била съвсем наред. Тъкмо се притесних, че ще свършат етажите за проба, и ни настаниха в наистина великолепен апартамент без никаква следа от тютюнев дим. Струва се човек да си търси правата.

 

Вече беше близо 4 часа следобяд, но решихме, че имаме време да посетим една забележителност. Наблизо до хотела е Храмът на Небесата и естествено се насочихме натам.Това е един голям комплекс от храмове в типичния китайски стил, разположен между мрежа от широки паркови алеи. В храмовете са се извършвали церемонии, свързани предимно с плодородието и реколтата. На входа на комплекса се бяха събрали сладури от най-различни възрасти, които играеха с невероятно умение нещо като „фут-бадминтон“ (виж тук). Използват подобие на топка с пера и правят различни финтове с крака и глава, подавайки си го възможно най-много пъти. Погледахме ги, поцъкахме и се гмурнахме навътре. Въпреки доброто ни облекло, влажният студ взе да прониква до костите ни, затова ускорихме крачка и се запътихме към самия Храм на небесата, който е в центъра на парка.

 

Докато купувахме неизбежните билети, до нас мина някаква група от весели китайски лели и чичковци, облечени с еднакви сиви шуби и черни шапки с петолъчки на тях. Един гордо развяваше червено знаме с някакви надписи и сърп и чук, от което заключих, че са партийната ядка на някое китайско село, дошли на екскурзия в столицата. Потвържденията ми незабавно се потвърдиха, защото една от лелките сръчка друга под мишницата и кикотейки се дойдоха при нас да искат обща снимка. Явно виждаха бели люде за първи път в живота си. Поласкани от тази любезна покана, решихме да не ги разочароваме и влязохме в ролите си на добри бели Гринговци, дошли да попият малко от истинската цивилизация. След стотина снимки се усетихме, че една увита в шинел униформена кака ни вика да влизаме по-бързо, защото затварят. Хилейки се си казахме довиждане с комунистическата ядка и се впуснахме в разглеждане. Мястото е наистина интересно, но минусовите температури някак си отнемат от чара му. Предполагам,че през лятото е още по-привлекателно с цъфналите цветя и зеленината.