Спахме като къпани след „бай джуна“ и на сутринта се приготвихме за нова част от програмата. По принцип предпочитаме сами да посещаваме забележителностите, но в случаи на големи и непознати места с много пътуване сме склонни да направим и изключение. Бях резервирал услугите на една туристическа агенция,за да ни направят специална програма, таке че точно в девет часа се срещнахме с нашият екскурзовод Пау.Пау се оказа истинска находка. Вечно усмихнат, този висок и слабичък китаец на тридесетина години говори много добър английски (каза, че сам се е учил на езика) и таи в себе си непресъхващ извор от информация за Китай като цяло и Пекин в частност. Освен това има много забавния навик да казва замислено „ъхъ“ или „мхм“ след всеки две-три изречения.

 

Метнахме се в един приличен ван Буик и отпрашихме към Великата китайска стена. Мястото, което бяхме решили да посетим, се казва Мютангуи и е на около шестдесетина километра от столицата. Въпреки че има и по-близки участъци, спряхме се на този, защото на него има по-малко туристи и предлага страхотни гледки към планината. Всеки от нас е чел за Китайската стена или е виждал нейни снимки. Трябва обаче човек да отиде на място, за да осъзнае какви усилия всъщност е коствало да се построи това уникално съоръжение, което е дълго повече от 6 000 километра. За да придобиете представа – по права линия тя може да премине през територията на САЩ по диагонал.И обратно. Стената е висока поне десетина метра и на всеки няколкостотин метра по нея има стражеви кули. Широка е 3-4 метра – тоест при добро желание и ако има как да ги качат там китайските защитници са можели да препускат по нея с коне. Всъщност са правили това няколко пъти при наличие на голяма опасност. Стражарите от различните кули са комуникирали помежду си с огньове. Казват,че от един хълм в Забранения град императорът е можел да вижда огньовете в една от кулите. Пау каза, че един огън значел атака от 100 хуни, два огъня - от 500 хуни, три огъня - от 1000 хуни и тъй нататък, като максималният брой бил пет огъня. Попитах го какво са значели петте огъня, а Пау се ухили и каза: „Голям, голям проблем! Пращайте войската веднага!“

 

До Стената сега се стига с въжена кабинка – един лукс, който защитниците и нападателите преди 600 години не са имали. Този участък е построен в началото на 15-и век от третия император от династията Минг, а после е бил частично реставриран за туризъм през 80те години на миналия век. Изскочихме като зайци от кабинката и се закатерихме по тясната стълба. Посрещна ни направо мистична гледка. Стената следва хребета на планината и камъните й приличат на люспите на дълъг и много кльощав дракон. Днес обаче главата на дракона се губеше в пелена от ниско надвиснала мъгла, стелеща се надолу на талази от близките върхове. Температурата беше съвсем малко над нулата, но ние се бяхме приготвили добре с термо дрешки на няколко ката. Само дето никой не ми беше казал, че на стената е наистина хлъзгаво и не си бях взел обувки с грайфер. Както си ходех, гранитът под краката ми стана хлъзгав от заледилата се мъгла и аз плавно се захлъзгах надолу по петнайсетина градусовия наклон. На всичкото отгоре нямаше за какво да се хвана, та се наложи да се заклещя с ръкавиците си за един от камъните. Стоях си така в ситуация „ни напред, ни назад“, а другите се забавляваха отстрани на гледката. Накрая успях да усвоя една стъпка тип „па дьо дьо“ и криво-ляво издрапах до по-равен участък.

 

Така изминахме около два километра по стената, възхищавайки се все повече на умението на строителите й. По-рано си мислех, че стената едва ли е била кой знае какво препятствие за страховитите хуни и монголи. Стоейки там горе обаче, си промених мнението. Едва ли е било приятно да атакуваш това каменно чудовище, когато отгоре защитниците те обстрелват със стрели камъни,че и с оръдия – видяхме поставки за тях близо до една от кулите. Всъщност Пау каза,че стената е била преодолявана само веднъж от войниците на Кубилай Хан, внукът на Чингиз, като за целта той подкупил китайски войници да му кажат слабите и места и да го пуснат без съпротива. Явно предатели има навсякъде. По принцип китайските войници са спели в селища близо до стената,но в случаи на заплаха са се изнасяли „на дюшеци“ в по-големите кули. В една такава кула хитрите съвременни китайци бяха покрили стените със специален материал, върху който туристите да задоволяват непонятния си нагон да се подписват върху исторически забележителности (нали знаете вица – „Пиши ... и да бегаме!). Когато мястото върху специалната стена свърши, тя просто се подменя.